Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– Ами писмата, които е получавала Карън? Попита ли за тях хората от козметичния салон?

.....Попитах ги и никой нямаше представа за какво говоря.

– Така ли? – Това определено се стори странно на Гарсия.

– Какво искаш да кажеш?

– Карън, изглежда, не е казала на никого в "Бърк Уилямс" за писмата, които е получавала, нито че е била следена – поясни Хънтър. – Говорих не само с управителя на козметичния салон, но и с всички други, които работят там, включително рецепционистката. Всички повториха думите на Таня – Карън била страхотна козметичка и най-милият човек, когото може да срещнеш, но никой не знаеше за никакви писма. Тя не е казала на никого.

– Каква причина е посочила за напускането си? – Карлос се наведе напред и сложи лакти на бюрото си. – Сигурно им е казала нещо.

– Да. Обяснила, че се връща в Камбъл заради семейни проблеми. Това било всичко. – Робърт седна зад бюрото си.

– Работила там по-малко от четири месеца, затова никой не се чувствал достатъчно близък с нея, за да я попита за повече подробности.

– Е, Лос Анджелис е толкова голяма метрополия, че да смениш квартала е все едно да отидеш в друг град. Хората лесно може да се измъкнат с невинна лъжа като тази.

– След "Бърк Уилямс" отидох в Лонг Бийч да говоря със служителите на "Тру Бюти" – продължи Хънтър.

– Нека отгатна. Абсолютно същата история. Карън не е казала на никого за писмата, които е получавала, нито че е била следена.

Робърт кимна и включи компютъра си.

– И накрая се отбих в спа клуб "Дъбън" в южен Торънс.

– "Дъбън"? Там не работи ли Таня Кейтлин?

– Точно така. Исках да говоря със Синтия, за която спомена Таня.

– Онази, с която е разговаряла за запаметяването на телефонни номера?

– Именно.

– И?

– Синтия е деветнайсетгодишна девойка – обясни Хънтър.

– Наскоро е завършила курс по козметика. Стажува в "Дъбън". Живее с родителите си в Гардина. – Робърт поклати глава. – Какъвто и разговор да е водила с Таня, е бил безобиден. Попитах я дали е говорила за това с някой друг. Не си спомняше. Не мисля, че убиецът е получил информацията чрез нея.

– Като стана дума за Таня, чувал ли си се с нея? Спомнила ли си е други разговори на тази тема?

– Не. Надявах се, че ще си спомни нещо, когато я попитах вчера. Че въпросът ще изненада мозъка ѝ. Сега, след като е имала време да мисли за това, вероятно няма да си спомни.

– Не следя мисълта ти – каза Гарсия. – Със сигурност колкото повече мислиш за нещо и колкото повече ровиш в паметта си, толкова по-голяма вероятност има да си спомниш нещо, не е ли така?

– В повечето случаи, да.

– Но не и в нейния случай. Защо?

– Защото вината, която е стоварила върху себе си, би отключила реакция с токсичен защитен механизъм, който би тласнал мозъка ѝ към избирателна посттравматична амнезия.

Карлос мълчаливо се втренчи за няколко секунди в партньора си.

– Добре – каза накрая той. – Тогава само за момент нека забравим, че имаш докторска степен по психология, Робърт, и пак ми го обясни.

Хънтър се усмихна и отговори:

– Таня се чувства виновна за смъртта на Карън, защото мисли, че е трябвало да знае номера ѝ. Тя смята, че най-добрата ѝ приятелка е мъртва по нейна вина, и заради това, като защитен механизъм да намали болката, има вероятност мозъкът ѝ да реши да забрави всеки спомен, който по някакъв начин е свързан с вината. Колкото повече мисли за това, толкова повече мозъкът ѝ ще прогонва спомените, защото припомнянето ще я накара да се почувства още по-виновна.

– Добре, сега разбирам и това не е хубаво.

– Все пак стискам палци – добави Хънтър. – Всеки реагира различно на травмите, затова не се знае. По-късно тази вечер пак ще ѝ се обадя.

Гарсия взе тефтерчето си.

– Между другото, говорих с криминалистите малко преди да дойдеш.

– Нещо ново?

– Току-що бяха приключили с анализа на писмото, което намерихме в спалнята на Карън. – Карлос се облегна назад на стола си. – Както очаквахме, не са открили нищо. Върху бележката няма никакви пръстови отпечатъци или ДНК. – Той вдигна глава от записките си. – Кой си прави труда да изреже букви от списание, за да скрие почерка си, но забравя да си сложи ръкавици, докато сглобява посланието?

Хънтър не каза нищо, защото колкото и невероятно да звучеше, това се беше случвало и преди. Повечето убийци имаха коефициент на интелигентност по-нисък от средния и се категоризираха като "дезорганизирани убийци". Филмите и романите понякога описваха някои от тях като изключително умни и гениални, но в действителност повечето се бореха с изпита по математика за четвърти клас. Определяха ги като "дезорганизирани убийци", защото те всъщност нямаха за цел да убият жертвите си. Правеха го поради неконтролируем импулс на насилие, отключен от редица фактори – срам, несигурност, гняв, ревност, ниско самочувствие или под влиянието на психоактивни вещества. Списъкът беше дълъг и много личен. Проблемът, обратната страна на монетата, беше, че "организираните убийци" наистина бяха много интелигентни, подредени, систематични и много, много дисциплинирани.