Крис Картер - Смъртоносно обаждане

Нямаше цигари.

– По дяволите. – Тя трясна поредното чекмедже. – Трябва да изляза да си купя цигари. – Огледа се наоколо за портмонето си и го намери върху масата за хранене.

При нормални обстоятелства никога не би излязла от апартамента си, без да си сложи поне малко фон дьо тен, очна линия и червило. В края на краищата, си изкарваше прехраната с гримиране. Освен това не би ѝ минало през ума да прекрачи прага на дома си, облечена с халат или с разрошена коса, но сега обстоятелствата изобщо не бяха нормални.

Щом хората ходят в "Уолмарт" по бикини и бельо – помисли си тя, – тогава и аз мога да изтичам по халат до най-близката бакалия на отсрещната страна на улицата.

Може би хората в квартала бяха свикнали с чудатостите в "Уолмарт" повече, отколкото предполагаше Таня, тъй като никой, нито дори касиерката не обърна внимание как е облечена.

Когато се върна в апартамента си, тя вече палеше втора цигара. Сълзите ѝ бяха спрели и треперенето бе намаляло значително. Таня се приближи до дивана и този път дори легна. Нямаше значение, че се чувстваше изтощена и че не беше мигнала цяла нощ, защото беше сигурна, че пак няма да може да заспи, не и без помощта на приспивателни.

Тя се замисли за тази идея.

Знаеше, че има кутийка "Авентил" на дъното на чекмеджето с лекарствата, но вече се беше върнала към един лош навик през последните няколко часа и не искаше да се връща към втори.

Отхвърли идеята и положи глава на възглавниците. Няколко секунди по-късно клепачите ѝ натежаха и тя не беше в състояние да ги отвори.

Успокояващото въздействие на ментоловите цигари беше много по-силно, отколкото очакваше, защото почти веднага щом угаси лампата, се унесе в дрямка. Сънят и реалността затанцуваха пред очите ѝ като карнавал от образи, които милваха и в същото време пляскаха лицето ѝ, но най-много от всичко я тревожеше шумът. Пронизителен. Обезпокоителен. И се засилваше.

Какво беше това, по дяволите?

Звучеше като електрически нож.

Бръмченето стана още по-силно.

Не. Електрически трион.

Откъде се чува!

Звукът стана прекалено силен.

Таня най-после отвори очи.

В стаята беше тихо.

– Какъв гаден, откачен сън – леко се усмихна тя и потърка очи с дланите си.

И после го чу отново. Или поне така ѝ се стори.

– Какво? – Таня се надигна и седна твърде бързо, а в главата ѝ рязко нахлу кръв. Зави ѝ се свят.

Пое си дълбоко дъх и се хвана за дивана, за да не политне встрани. Все още не беше сигурна дали умът не ѝ прави номера.

Стаята постепенно престана да се върти, но шумът не спря.

Таня погледна наляво, после надясно, но завесата беше дръпната и светлината – слаба, и поради унеса от съня не видя много.

Звукът се чу отново, но този път не беше толкова силен, колкото преди няколко минути. Беше загубил силата си, докато преминаваше от сън в реалност.

И после я връхлетя спомен и смрази душата ѝ.

– О, боже мой. – Таня притисна ръце до устата си и изви врат, за да погледне зад себе си. Външната врата беше отключена. Веригата беше свалена. Беше забравила да заключи, когато се върна от бакалията.

Тялото ѝ се вцепени от страх.

– Някой е тук. Някой е в апартамента ми.

Дишането ѝ се учести до задъхване за частица от секундата. Летаргията на съня изчезна напълно, но и шумът спря.

– Какво става, по дяволите? Полудявам ли?

Тя се заслуша и зачака.

Нищо.

Съсредоточи се по-усилено и почака още малко.

Пак нищо.

– Мамка му! Вероятно полудявам – прошепна Таня и се засмя на себе си, а после стана и отиде до външната врата да я заключи. За по-сигурно застана там и напрегна слух.

Тишина.

Тя се прокашля, за да изчисти гърлото си, и това я накара да осъзнае колко е жадна. Приближи се до хладилника и си наля голяма чаша студена вода, но когато я поднесе към устните си, шумът пак отекна в дневната. По гърба ѝ като водопад се плъзна страх и чашата падна от ръката ѝ и се разби на парчета на пода в кухнята. И тогава Таня го чу отново – приглушен и тих звук, но съвсем реален. Чуваше се някъде отдясно. Тялото ѝ веднага се завъртя в тази посока. Този път очите ѝ се съсредоточиха върху източника на звука за по-малко от две секунди.

Мобилният ѝ телефон.

Вибрираше върху книгата с меки корици на масата за хранене.

Таня едва не се изсмя истерично.

– Тъпа кучко – каза си тя, прескочи счупената чаша и грабна телефона от масата. Приготви се да отговори на обаждането, когато ѝ хрумна друга мисъл.

Телефонно обаждане.