Крис Картер - Смъртоносно обаждане

Барбара присви очи, когато явно се замисли за нещо друго.

– Нека те попитам нещо – каза тя и погледът ѝ бавно се отправи към Хънтър. – Мислиш ли, че убиецът е блъфирал? Ако Таня Кейтлин бе отговорила правилно и на двата въпроса, мислиш ли, че той щеше да остави Карън Уорд да живее?

В стаята настъпи мълчание и докато мислеше върху въпроса на капитана, изведнъж му хрумна нещо друго и Хънтър затаи дъх. Погледът му се насочи надолу към пода, докато подреждаше мислите си.

– Умен кучи син – тихо измърмори той, но Гарсия и капитан Блейк го чуха. – Знаел е, че тя няма да го направи.

– Кое, Робърт? – попита Барбара.

Хънтър я погледна.

– Знаел е, че тя няма да отговори правилно на въпросите – отвърна той. – Това е единствената причина да принуди Таня да играе играта.

Капитан Блейк и Карлос го погледнаха заинтригувано.

– Замисли се, капитане – каза Робърт. – Кой би си направил всичкия този труд и тази подготовка и би поел такъв голям риск да играе елементарна игра, която може да загуби?

Никой не отговори, но заинтригуваните погледи станаха замислени.

– Какво щеше да направи убиецът, ако Таня беше отговорила правилно и на втория въпрос? – продължи Хънтър. – Добре, ти победи. Браво. Дай ми минута да развържа приятелката ти и ще изчезна за нула време. Между другото, съжалявам за огледалото в банята. Ще ти изпратя чек по пощата.

Изминаха още няколко секунди мълчание, докато капитан Блейк и Гарсия мислеха върху думите му.

– Но ти каза, че и двата въпроса, които ѝ е задал, са били пряко свързани с нея – отбеляза Барбара.

– Точно така – потвърди Хънтър. – Първо я е попитал за броя на приятелите ѝ във фейсбук, а после за номера на мобилния телефон на Карън Уорд. Лесни въпроси, предназначени играта да изглежда честна. – Робърт млъкна и вдигна пръст.

– Дори повече от честна. Въпроси, предназначени играта да изглежда лесна и възможна за спечелване, но преди всичко да натрапят силно чувство за вина. – Хънтър погледна партньора си. – Карлос, колко пъти по време на разговора сутринта Таня закри с ръце лицето си, плака и каза, че тя е виновна за всичко и че трябвало да знае наизуст номера на Карън?

Гарсия направи гримаса.

– Ами безброй пъти.

– Именно. И това е умната част. Илюзията. Простичък, лесен въпрос, но такъв, на който той е знаел, че Таня няма да отговори правилно.

– Откъде може убиецът да е знаел това, Робърт? – попита капитан Блейк.

Хънтър взе мобилния си телефон.

– Защото я е питал и преди това.

Щом Хънтър и Гарсия си тръгнаха от апартамента ѝ, Таня Кейтлин седна на дивана в дневната. Отново уви халата около себе си и скръсти ръце на стомаха си. Погледът ѝ безцелно обиколи стаята няколко пъти и после, без определена причина се съсредоточи върху пръстите на краката ѝ. В момента в нищо нямаше логика и нещо ѝ подсказваше, че вероятно никога няма да има.

– Защо не знаех номера ѝ? – тихо промълви тя. Тялото ѝ леко започна да се поклаща напред-назад, но очите ѝ не се откъснаха от пръстите на краката ѝ. – Трябваше да го знам.

Последва дълго мълчание. Таня потрепери и гласът ѝ утихна до шепот.

– Три, две, три, девет, пет... не. Не е така.

Поклащането на тялото ѝ леко се усили.

– Три, две, три, пет, пет... не. Пак не е така.

Тя мислеше, че е изплакала всичките си сълзи, но грешеше. Без да усети, нови замъглиха зрението ѝ и започнаха да се стичат, криволичейки, по бузите ѝ.

– Три, две, три, пет, девет, четири... не. Грешка. – Поклащането, треперенето и дишането ѝ изведнъж станаха много по-ясно изразени. – Аз... – Гласът ѝ заседна в гърлото. – Не знам. Не си спомням. Би трябвало да си спомням, но не мога.

– Треперещите ѝ ръце се стрелнаха към лицето и Таня отново се разрида. – Карън... Аз съм виновна. Много, много съжалявам.

Нямаше представа колко дълго седя със закрито с ръце лице. Когато най-после вдигна глава, пръстите ѝ бяха започнали да посиняват. Погледът ѝ намери празния пакет от цигари върху масичката за кафе и рефлексите я накараха да посегне към него.

– Мамка му – разочаровано каза.

Разбира се, беше забравила, че цигарите са свършили.

– Искам да пуша. Нуждая се от цигара. – Фактът, че преди няколко години ги беше отказала, изглежда, вече не я безпокоеше. Тя пусна пакета върху масичката за кафе и стана. – Наистина се нуждая от цигара.

Започна да търси в дневната. Думите "Нуждая се от цигара" се отронваха от устата ѝ всеки път, когато отвореше някое чекмедже, шкаф или кутия.