Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– А, да, вярно – излъга и Касандра. Не си спомняше да ѝ е казвал. Тя остави празната си чаша в умивалника при останалите съдове. – Е, карай внимателно и ми се обади, когато пристигнеш.

– Да, разбира се.

Господин Джей целуна още веднъж съпругата си и взе сакото на костюма си, което беше преметнато на облегалката на стола. Бутафорното му куфарче, в което беше събрал багажа си снощи пред очите на Касандра и което съдържаше малко дрехи и чантичка с тоалетни принадлежности, го чакаше до вратата. Истинското си куфарче, съдържащо онова, което му беше необходимо, щеше да вземе по пътя за хотела от складово помещение, което бе наел преди години под друго име.

Уличното движение в средата на утрото беше оживено и на Хънтър и Гарсия им трябваха повече от четиресет и пет минути, за да изминат двайсет и четирите километра от апартамента на Таня Кейтлин в Уест Карсън до жилището на Карън Уорд в Лонг Бийч. Двамата искаха необезпокоявани да огледат втори път местопрестъплението, преди да бъде предадено на екипа за обеззаразяване на сцени на престъпления и травми, който почистваше и дезинфектираше места, където бяха станали престъпления и нещастни случаи.

С изключение на трупа на жертвата и няколко криминалисти, които обикаляха наоколо, облечени в бели гащеризони, апартаментът беше в абсолютно същото състояние, както го бяха заварили в ранните часове на утрото. Локвата кръв на пода на дневната все още беше там, но вече беше изсъхнала и съсирена и бе засилила парливия мирис на метал, който придобива кръвта, когато влезе в допир с кислород. Тъй като всички прозорци бяха затворени и заключени, за да се избегне нашествие на насекоми, които неизменно привлича локвата човешка кръв, пък и температурата навън се беше повишила до двайсет и един градуса, острата миризма на ръжда, която се бе задържала във въздуха, се беше обострила значително и се бе разпространила във всеки ъгъл на всяка стая в апартамента.

Докато минаваха през завесата от мъниста, Гарсия сложи на носа си маската, която си беше донесъл.

Хънтър последва примера му.

– Мисля, че ще бъде по-лесно, ако си поделим работата. Какво ще кажеш? – попита Карлос и запуши с ръка носа си, въпреки че имаше маска. – Ти поеми дневната и кухнята, а аз ще огледам спалнята, коридора и банята. Как ти звучи? – Без да дочака отговор, той прекоси дневната и се отправи към коридора от другата страна.

Робърт не го обвиняваше. Не беше изненадващо, че опияняващата миризма е много по-силна в дневната. Въпреки богатия си опит нито Хънтър, нито Гарсия бяха свикнали с мириса на кръв на местопрестъплението, или по-точно с психическата нагласа към мириса на кръвта на местопрестъплението – нещо, което повечето детективи от отдел "Убийства" в лосанджелиската полиция разбираха много добре. За тях имаше отличителна разлика между мириса на кръв на местопрестъпление и мириса на кръв навсякъде другаде, включително на места на катастрофи, в болници и морги. Те смятаха, че на определени местопрестъпления, особено там, където убийствата са извършени е изключителна жестокост, противната сладникава миризма на мед на кръвта винаги е допълнена и от нещо друго. Мирис, който никой не може да обясни, нито да определи точно, но който всички долавяха. Усещаха го. Чувстваха как полазва по кожата им, сякаш е живо същество, което някак е попаднало на местопрестъплението. Мирис, който проникваше в стените и изпълваше въздуха с присъствието си.

Някои смятаха, че това е мирисът, оставен от страха.

Други мислеха, че това е мирисът, оставен от болката.

Трети предполагаха, че това е мирисът, оставен от насилието.

Хънтър беше на мнение, че това е мирисът, оставен от злото.

Преди Робърт да успее да кимне на партньора си в знак на съгласие, Карлос вече беше изчезнал в малкия коридор и бе влязъл в банята. Хънтър се обърна към масата и стола, на който беше намерен трупът на Карън Уорд. Смъкна маската от носа си и я остави да виси на врата си, а после застана неподвижно и се втренчи в стола. Примигна и прогони всяко разсейване от съзнанието си и остави силната и дразнеща миризма на кръв, зло и смърт да задуши сетивата му. Минута по-късно в ушите му отново прозвуча последователността на събитията в разказа на Таня Кейтлин, сякаш пред очите му прожектираха филм, и умът му започна да визуализира сцените.

Робърт си представи гнева на убиеца, докато блъска лицето на Карън в контейнер, пълен със строшени стъкла, отново и отново. Видя грозната, уродлива маска, закриваща лицето на нападателя, точно както я беше описала Таня. Представи си задоволството на убиеца, когато Таня не успява да отговори правилно на въпроса му. Видя отчаянието на Карън. Страхът ѝ. Безпомощната ѝ борба. Образите, които видя Хънтър в съзнанието си обаче, бяха накъсани и непълни. Все още липсваха твърде много кадри. Нещо не се връзваше.