Крис Картер - Смъртоносно обаждане

Кокосов орех.

Ванилия.

– Предполагам, че това е групата с десертите.

Той реши да провери следващата лавица.

Крем за очи.

Крем за очи.

Крем за очи.

Крем за ръце.

Крем за крака.

Крем за шия.

Гарсия отново спря и се замисли.

– Има кремове, разработени специално за шията? – попита Карлос празната баня.

Следващата лавица беше отрупана с хидратиращи масла и лосиони за коса и кожа. На другата след нея имаше няколко скъпи парфюма. На петата и шестата лавица Карън Уорд държеше хавлиите си.

Гарсия излезе от банята и отиде в спалнята. Вместо да запали лампите, той се приближи до прозореца на западната стена и дръпна завесите. Слънчевата светлина най-после озари стаята. От мястото, където стоеше, Карлос огледа претъпканото пространство и после реши да започне от леглото.

Първо провери под възглавниците, покривката и чаршафа. Нищо. Нави ръкави и повдигна дюшека, за да огледа рамката. Нищо. Отиде до тоалетката и издърпа първото чекмедже. Беше пълно с бельо, чорапогащници и чорапи, всичките спретнато подредени в прави редици. В следващото чекмедже имаше тениски, блузи и фланелки с презрамки, отново съвършено наредени, за да се използва напълно пространството вътре. Третото чекмедже съдържаше пуловери и къси панталони, а последното – различни аксесоари – колани, шноли, огърлици, гривни, слънчеви очила и така нататък.

Гарсия коленичи и надникна под тоалетката. Там нямаше нищо освен малко прах.

Това е глупаво – помисли си той. – Ако тук е имало нещо, криминалистите вече са го намерили.

Докато Карлос се изправяше, дясното му коляно се блъсна в етажерката за обувки вдясно от тоалетката и върху него се посипа дъжд от обувки.

– Мамка му! – извика той и вдигна ръце да предпази главата си. – да ме вземат дяволите!

– Карлос, наред ли е всичко? – попита Хънтър от дневната.

– Да – отговори Гарсия и най-после се изправи. – Всичко е наред. Само блъснах неволно кулата от обувки тук и половината се посипаха като водопад върху мен. – Той се почеса по челото. – Брей, дали обувките са ѝ били достатъчно? – извика и се обърна да види бъркотията на пода. Навсякъде бяха разпръснати обувки в различни цветове и стилове. – Защо на някого биха му трябвали толкова много обувки? – измърмори Карлос и отново се замисли за съпругата си, а после кимна и сам отговори на въпроса си. – Защото е била жена, затова.

Гарсия започна да събира обувките и да ги слага върху етажерката. Знаеше колко добре подредени са лавиците и чекмеджетата на Карън Уорд и беше сигурен, че всеки чифт е имал определено място, вероятно според цвета или стила.

От уважение към убитата млада жена той се залови да ги групира, доколкото може, и изобщо не се изненада, когато установи, че повечето имат такъв вид, сякаш не са носени. И сега вероятно никога нямаше да бъдат носени.

Карлос беше стигнал до половината на голямата купчина, когато нещо, което сигурно беше паднало заедно с обувките, привлече погледа му.

Той посегна към него и затаи дъх.

– Мамка му!

Есента в Града на ангелите е много загадъчно нещо. Въздухът не беше резлив, нямаше я характерната студена резливост нощем, нито типичното треперене рано сутрин. Тъкмо обратното, есента можеше да донесе някои от най-топлите дни и нощи и с лекота да достигне температурите в разгара на лятото и днес определено беше един от онези дни.

Хънтър беше смъкнал и четирите стъкла на колата си, докато караше към Главното управление на полицията на Западна първа улица в центъра на Лос Анджелис, но уличното движение с често спиране и потегляне не му позволяваше да достигне скорост, при която вътре да повява ветрец. Неподвижният и застоял въздух в колата, съчетан с повече от седемдесет процента влажност, я превръщаше в сауна и парна баня. Когато двамата с Гарсия най-после влязоха в кабинета си на петия етаж на Главното управление, първото нещо, което направи Робърт, беше да надуе докрай климатика. Карлос сдържа усмивката си. Видя дългата, тънка ивица пот на гърба на ризата му.

– В тази жега да имаш кола без климатик не е работа, нали?

– Подхвърли той, докато включваше компютъра си.

Хънтър го погледна накриво.

– Не започвай пак.

– Не започвам нищо, но ти разбираш, че твоята кола дори не е от този век, нали? Трябва да я изхвърлиш на боклука, приятелю.

– Защо? Колата е страхотна,

– Това не е кола, Робърт, а ръждясало корито с колела. Знам, че ти харесва да я наричаш класика, но...