Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– Така е, прав си и това би свършило работа за повечето хора, но не и за човек, който е толкова методичен и е планирал убийството от известно време, защото със сигурност не е било спонтанно решение. – Хънтър поклати глава. – Не, такива хора или страдат от обсесивно-компулсивно разстройство, или са на границата. За да бъде спокоен, той би се разровил за правилния отговор.

– Добре – рече Гарсия. – Какво ни трябва?

– Кажи на Оперативния отдел, че търсим фалшиви обаждания. Изпращане за зелен хайвер, но регистрирано като високоприоритетен случай – изстрели на фона, застрашаващо живота насилие, нещо такова, където даденият адрес е бил или жилищният блок на Карън Уорд, или районът в непосредствена близост. Освен това часът на обаждането сигурно е бил близък до този на убийството, плюс-минус два часа. Има вероятност извършителят да е говорил с истинския си глас, когато се е обаждал.

– И в зависимост от това откъде е обаждането – добави Карлос – и дали е било направено от телефонен автомат, може да ни провърви с кадри от камери за наблюдение.

Робърт отново се съгласи.

– Също така трябва да издействаме съдебна заповед, за да вземем каквото можем от мобилния оператор на Таня или Карън за видеообаждането – предложи Гарсия. Знаеше, че Таня се е постарала да запомни и да преразкаже обаждането колкото е възможно по-точно, но дори някой с ясно съзнание не би могъл да запомни всяка дума и всеки детайл, още по-малко потресен и травматизиран човек като Таня.

– Няма смисъл – възрази Хънтър. – Мобилните оператори няма да дадат информацията.

– Защо?

– На мобилните оператори, действащи на територията на САЩ, не е позволено да пазят записи на видеообаждания, както правят с обикновените телефонни обаждания – обясни Робърт. – Те вече се борят с всичките тези нови закони за поверителност на личното пространство. Запазването на лични изображения на хора или видеокадри без тяхното съгласие би означавало цяло ново измерение на война, която съм сигурен, че не искат да водят.

Двамата детективи най-после излязоха от жилищния блок.

– Ами аудиозапис или писмен препис? – попита Карлос.

Хънтър отново поклати глава.

– Няма да го имат, защото аудиото не може да се отдели от видеото, когато е направено обаждането.

– Затова щом не могат да съхранят едното, не могат да съхранят и другото – заключи Гарсия.

– Именно.

– Сигурен ли си? Откъде знаеш всичко това? Робърт повдигна рамене.

– Чета много.

– Е, колко време мислиш, че няма да те има този път? – попита Касандра, докато господин Джей довършваше последната си препечена филийка.

– Не дълго. Два, най-много три дни.

– Така каза и последния път. – Касандра отпи от тъмнозелената смес, която току-що беше приготвила в блендера. – Но отсъства цяла седмица.

– Да, и съжалявам за това – отстъпи господин Джей. – Понякога нещата се забавят, хората се бавят и работата продължава малко по-дълго, отколкото се очаква. – Той използва платнена кърпа и избърса ъгълчетата на устата си. – Мисля обаче, че този път няма да има усложнения. Ще ти се обадя и ще ти кажа, ако се промени нещо. Ако не, ще се върна най-късно в неделя. – Господин Джей погледна съпругата си и се намръщи. – Кас, какво пиеш, по дяволите? Изглежда... отвратително.

– Повярвай ми – отговори тя и изпи остатъка от сока си,

– Не ти трябва да знаеш. Но на вкус е много по-приятно, отколкото изглежда.

– Предполагам, защото изглежда така, сякаш пиеш… детска диария.

– Понякога си много гаден, знаеш ли?

Господин Джей се засмя.

– Аз ли? Не аз пия тази гадост. Между другото, много си красива.

Касандра беше очарователно облечена с тясна тъмна пола и тъмнолилава блуза и носеше лъскави черни обувки. Косата ѝ беше разпусната и падаше на раменете, но краищата бяха прибрани над ушите с две елегантни шноли с формата на пеперуди. Гримът, който си беше сложила сама, изглеждаше като дело на професионалист.

Господин Джей погледна часовника си – 8:17.

– Е, добре. Трябва да тръгвам. – Той стана, изпи остатъка от кафето си, взе чинията и приборите си и занесе всичко в умивалника.

– Остави ги там – каза Касандра, преди съпруга ѝ да има възможност да пусне крана. – Ще ги измия после.

– Сигурна ли си? Мога да ги измия набързо. Не е проблем.

– Не, не е необходимо. Аз ще ги измия после. Ти тръгвай.

– Тя се приближи до него и леко го целуна по устните. – Къде ще ходиш?

– Във Фриско – излъга той.