Роджер Хоббс - Призрак

— Духнал е. Най-вероятно не е отишъл на мястото на срещата, защото е знаел, че първо там ще го потърся.

— Да, разбирам — казах аз. — Но има нещо странно. Тук виждам само един комплект за оцеляване.

— А, тъй ли?

— Били са двама. В никакъв случай не са възнамерявали да ползват общ пакет. Никой не постъпва така.

— Че къде е другият?

— Тъкмо мислех да те питам същото.

— Аз пък откъде да знам? — сопна се Маркъс. — Никой не им е казвал какво и къде да слагат. Най-малко е работа на стратега да им се меси. Ти поне го знаеш по-добре от всеки.

— Да тръгнем отзад напред. Ти ми каза как следва да завърши бягството, но не и как е трябвало да започне. Ако нещата се бяха развили по план, обясни ти, двамата трябваше да се скрият в контейнера, докато всичко утихне. Сега искам да ми кажеш какво се е случило преди това. Рибънс е трябвало да разкара оръжието и дрехите, нали така? Ами колата, с която са избягали? Положително Рибънс я е разкарал и нея. Не е имал избор. Може дори да я е зарязал през няколко пресечки. По новините дадоха описание на колата, но засега не съм чул да са я открили.

— Трябваше да я изоставят и подпалят, да, така е. Вече би трябвало да е куп обгорено желязо.

— А после какво? Задигат друга от улицата, докато всички патрулки са по петите им? Трябва да знам повече за плана им за бягство.

— Това е единствената част от задачата, която не съм планирал лично. Оставих Морено да отговаря за бягството. Той беше карачът.

— Трябва да знам всичко, което знаеш ти.

— В играта бяха две коли. Морено трябваше да смени едната с другата, предварително открадната и оставена на сигурно място. Първата трябваше да я запалят, после с втората да отидат до склада, където си ти сега. Подробностите ги оставих на тях.

— А той беше ли ти казал къде смятат да оставят първата кола?

— Имало някаква голяма празна постройка до изоставено летище на десетина пресечки от казиното. Идеята беше първата кола да изгори изцяло вътре, преди полицията да я открие.

— Е, добре — казах аз. — Така става.

Затворих. Извадих батерията, смачках апарата с тока на обувката си и го ритнах далече встрани. Излязох през портата, върнах се при колата си, запалих двигателя и подкарах. Следобедният задух бе започнал да отслабва, ниското слънце хвърляше отблясъци по блатата и предните стъкла на насрещните автомобили. Когато се върнах на пътя, вече се опитвах да си изработя стратегия за действие. Шофирах, потънал в мисли. Исках да възстановя бягството на Рибънс минута по минута. Ако успеех, все още имах шанс да го открия жив.

Погледнах часовника си.

Оставаха трийсет и шест часа.

Веднага разпознах очертанията на „Атлантик Риджънси“ в далечината. Издигаше се над хоризонта като някакъв гигантски обелиск, невъзможно бе да не го забележиш. Стърчеше с двайсет етажа и с цяла радиоантена над следващия по височина небостъргач, което го правеше един от най-големите курортни хотели в страната. Какъв триумф на съвременната строителна мисъл, помислих си аз. По форма наподобяваше белия офицер в шахмата. Само допреди две години на мястото на този струващ милиарди долари комплекс на брега на морето имаше някакви жалки туристически капанчета, а сега… Строителите бяха работили денонощно, за да го приключат в срок. Надписът с името му се виждаше от километри.

Винаги съм се чувствал по-комфортно сред сгради, отколкото сред хора. Една добре проектирана сграда знае как да пази тайните си. Помислете си само за стените на Троя. Нито една армия от живи хора не била в състояние да ги превземе, докато простичка измама във вид на дървен кон, пълен с войници, не преодоляла защитата без проблеми.

С приближаването на града усетих с кожата си близостта на океана. Карах успоредно на крайбрежната алея покрай задния и страничните изходи на казиното и заобиколих отпред, като се оглеждах за паркинг. Не след дълго минах покрай мястото на удара. Цялата зона беше отцепена с полицейски заграждения, а съседните улици във всички посоки бяха претъпкани с коли. Телевизионни екипи от всички основни мрежи и техните филиали в радиус от двеста километра наоколо се бяха разположили на походни столчета до вановете си, сякаш възнамеряваха да бивакуват вечно тук. Оператори пиеха газирани напитки от алуминиеви кутийки, наоколо гъмжеше от народ. Трескавата активност, която бях забелязал по-рано в новинарските емисии, беше позамряла заради жегата, но зяпачите с разтегнати от опъване шии упорито висяха край полицейския кордон, без да обръщат внимание на униформения служител на реда, който ги приканваше да си вървят по пътя. Буквата „Р“ от надписа „Риджънси“ над входа беше отнесена от куршум; по дупките в стената можеше да се проследи откосът, свършил тази работа. Всички щети щяха да бъдат отстранени още до сутринта, стига полицаите да вдигнеха блокадата. Но засега наоколо още приличаше на бойно поле, макар труповете да бяха отнесени.