Роджер Хоббс - Призрак

Всички възможни маршрути за бягство започнаха да се оформят в съзнанието ми, да се разклоняват като корона на дърво.

На десетина пресечки открих път, който изглеждаше обещаващ. Вървеше успоредно на плажната ивица, след няколко пресечки се разклоняваше и през някакъв беден квартал отвеждаше до голямо празно петно на картата. Там имаше надпис за бейзбол но игрище, но нищо повече. Аз се взирах в него известно време, без да бързам, докато ми се стори, че мога да определя къде е била контролната кула, къде пистата и къде паркингът. Това положително беше някогашното летище. А сега беше запусната зона с изоставени сгради, на няма и десет пресечки от центъра на града.

Проследих маршрута до там. Мислено го изминах. Пет минути път. Или три, ако няма много движение. Дори две за човек, бягащ от дявола. Може би третият стрелец все пак беше последвал Рибънс, може би дори го бе настигнал, преди да успее да се добере до скривалището.

Ако това беше вярно, чакаше ме неприятна изненада.

Самолетът ни кацна в пет привечер, жегата беше като в тенджера под налягане. Спомням си ясно този ден. При това там беше зима, слънцето бе слязло ниско над хоризонта и всеки момент щеше да се гмурне в океана, а последните му лъчи оцветяваха града в кървавочервено. Бяхме го следвали през голяма част от трийсетчасовия полет.

Маркъс ни беше раздал на всички чисто нови паспорти. Моят беше американски на името на Джак Делтън. По нищо не приличаше на фалшификат. Дори специалната ламинирана страница изглеждаше истинска на пипане. По време на престоя ми в страната това щеше да бъде основният ми документ за самоличност. Разбира се, носех си и втори паспорт, но само за в краен случай.

Минахме без излишен шум през граничния контрол. Отвън ни чакаше бяла лимузина. Маркъс бе уредил всичко предварително, което беше добре. Не говорех и дума малайски и нямах пет цента в местна валута. Разчитах изцяло на него.

В този момент дори не можех да си представя какво щеше да ми струва това.

Малайзия не приличаше на нито едно от местата, в които бях ходил преди. Докато лимузината ни откарваше към хотела, оглеждах кварталите, през които минавахме. Градският пейзаж говореше за богатство и култура, но някак хаотично разхвърляни, без вътрешна логика. Финансовият квартал с небостъргачите, извисяващи се нагоре като планински върхове, беше в съседство с големи открити пространства, по които се виждаха само туфи трева и прахоляк. Фонтаните в парковете бяха осветени като в Лac Вегас, но покрайнините на града бяха мизерни като фавелите на Сао Паулу. Двете кули „Петронас“ се виждаха отвсякъде, осветени с мощни прожектори, които се отразяваха чак в облаците. Предполагам, че местните ги смятаха за символ на нацията. Нещо като Емпайър Стейт Билдинг, моста „Голдън Гейт“ и надписа на Холивуд, слети в едно. Накъдето и да се обърнех, в далечината се виждаха все те.

Когато се добрах до хотела, бях грохнал. Бях на девет часови зони от Лос Анджелис, а през общо трийсетте часа, прекарани във въздуха, не бях успял да мигна. Апартаментът ни в хотел „Мандарин Ориентъл“ беше с размери на неголяма къща. Още щом влязох, си свалих обувките. В ъгъла имаше кошничка с плодове с картичка от хотела за добре дошли, но единственото, от което имах нужда, беше кафе. Отидох право в кухненския бокс да търся еспресо машина, а останалите се настаниха в трапезарията и нападнаха минибара с напитките. През огромните прозорци се разкриваше гледка към обления в светлини небостъргач насреща. Вече беше мръкнало и светлините бяха сякаш от далечни фойерверки.

Открих машината и тъкмо я бях заредил с прясно смляно кафе, когато усетих стъпките на Анджела зад гърба си. Замръзнах на място. Едва доловимият шум от токчетата й по килима ми напомни за първата ни среща.

Когато Анджела ме взе под крилото си, бях на двайсет и три. Не може да се каже, че бях особено помъдрял като личност. Всъщност личност не е точната дума. Просто хлапе от Лас Вегас, което не желаеше да се впише в обществото. Не притежавах никакви особени способности или качества на характера. Бях изкарал две години в колежа „Сейнт Джон“ в Анаполис, Мериленд, но не бях успял да се сприятеля с никого. Извън учебните занятия нямах никакви амбиции. Нищо не ме подтикваше към развитие.

Когато я срещнах, прекарвах времето си по пейките, като си мечтаех за банкови обири, и спях на задната седалка в колата. Бях направил безброй грешки от чисто дилетантство. Анджела ме отучи от всичко това и ме научи как да бъда предпазлив, как да прекъсна и последните си връзки с нормалния свят и да заживея като призрак. Веднъж нагря един тиган на котлона до червено, после ме накара да захапя със зъби кожения си колан и притисна пръстите ми един по един към нажежения метал, докато папиларните ми линии се превърнаха в изгоряла тъкан. Оттогава така и не се възстановиха.