Роджер Хоббс - Призрак

Промуших се през една и влязох вътре. Природата беше започнала да измества цивилизацията. Пътищата, по които някога се бяха движили влакчетата с багажа, бяха обрасли с трева; дупките на сигналните светлини, маркирали пистата, бяха пълни със застояла вода. Самата писта се беше превърнала в голо поле, боята по всички съоръжения беше напукана и се лющеше. Помислих си, че из района може би обикаляха патрули, но не се забелязваха следи от човешко присъствие. Табелите с надписи „Преминаването забранено“ бяха изтрити или замазани отгоре с неразбираеми гангстерски знаци. Все едно се намирах в склад за метални отпадъци, които никой не се сещаше да потърси. Продължих да крача напред, докато стигнах до центъра на района, където имаше групичка изоставени сгради. Два празни червени контейнера за смет и врата от футболно игрище, неизвестно как закрепени върху тесните си страни, стърчаха като часовои над пистата.

Първата сграда, която приличаше на хангар, беше заключена отвън с верига, устояла на множество посегателства. Катинарът беше с четирицифрен шифър, но и той, и веригата бяха толкова ръждиви, че се бяха заварили в едно цяло.

Вторият хангар беше горе-долу същият. Между двата имаше купчина боклук, във въздуха миришеше на гниещи отпадъци и животински изпражнения.

Тръгнах към третия хангар. И тогава чух звука.

Беше едва доловим, нещо средно между подрънкване на метално синджирче и звън на вятърни камбанки — толкова тих, че се губеше във вятъра. Запитах се дали не ме лъже слухът.

Застанах неподвижно и се вслушах в тишината. Долових само ударите на пулса си. Вятърът се усили и миризмата на гнило ме удари още по-безмилостно в носа. Огледах се за хора, после запристъпвах бавно и полека към източника за шума. Завих зад ъгъла и се върнах назад, към втория хангар.

Той беше с двойни плъзгащи се врати, които се отваряха встрани. Когато това летище е било в зенита си, само една такава сграда сигурно бе подслонявала по половин дузина частни самолети. Сега приличаше на най-обикновен изоставен склад. Погледнах по-отблизо веригата, която държеше двете крила на вратата.

Беше прекъсната на две места. Между крилата имаше пролука от няколко сантиметра. Вътре беше тъмно като в рог. Към вратата водеха следи от гуми. На два автомобила. Пресни.

Сърцето ми спря.

Кръв. Върху дясната дръжка на вратата имаше засъхнало кафеникаво петно във формата на отпечатък от палец. Кръв беше размазана неравномерно върху дръжката, дебелите съсиреци бяха засъхнали от жегата и започваха да се белят.

Бутнах вратата встрани и тя се отвори.

Вътре беше колата, с която бе планирано бягството.

„Додж Спирит“, модел ’92, бял — поне на местата, където ламарините не бяха нагънати от удари или надупчени от куршуми. Предното стъкло беше напукано на паяжини, които вместо паяк имаха по едно кръгло отверстие в центъра. По каросерията бяха избили петна от ръжда, на места боята се беше надигнала и се белеше на люспи. И четирите гуми бяха нацепени на тънки ленти, които се бяха увили около главините.

Старият хангар беше празен и вътре кънтеше като в пещера. Навремето сигурно бе побирал четири едновитлови самолета, паркирани плътно един зад друг, или едначесна от по-малкия модел, наполовина на сайтейшъна на Маркъс. Сега металният под беше заринат в мръсотия и парченца натрошени стъкла, а тънката изолация на стените беше изгнила и се лющеше отвътре. Под избитите прозорци на покрива се бяха събрали локви застояла вода. След затварянето на летището общината сигурно бе отнесла от тук всичко, което можеше да се ползва. Това беше идеалното скривалище за втория автомобил, с който Рибънс да продължи пътя си. Беше запуснато, мръсно и практически невидимо. И най-важното, на пет минути от казиното. При това сега по улиците имаше движение.

Преди да предприема каквото и да било, си сложих кожени ръкавици. Може и да нямам пръстови отпечатъци, но това не пречи по ръцете ми да има всякакви разпознаваеми неща, за които повечето хора едва ли се досещат. Кожата ми произвежда мазнини, които пръстите ми оставят като размазани петна по разни повърхности. От тях някой умник би могъл да изолира и ДНК. Едва ли можеха да ме издирят по нея, но аз бях твърдо решен да не поемам рискове, освен когато не е абсолютно наложително.

Пристъпих предпазливо към следите от гуми в прахоляка. Грайферите на две коли бяха довлекли кал отвън. Едните положително бяха на доджа, с който бе дошъл Рибънс, а другите — на колата, с която си бе тръгнал от тук. През напуканото предно стъкло надникнах вътре. Всичко беше надупчено от куршуми. Дупките бяха големи, от карабина. По шофьорската седалка имаше огромни кървави петна, локва кръв се беше събрала на пода. Нишките на тапицерията бяха просмукани с кръв, засъхнала като коричка на рана. Там, където още не се бе спекла, кръвта беше гъста, съсирена на каша. Това нещо няма измиване. Само студена вода и белина помагат. Знам го от собствен опит. Наведох се над прозореца откъм страната на шофьора. Вътрешността на колата беше опръскана с кръв и парченца мозък. На места толкова нагъсто, че приличаше на филмов декор.