Роджер Хоббс - Призрак

— Правиш си кафе? По това време? — попита тя.

— Не мога да спя.

— Тогава за мен с две захарчета.

Тя седна на канапето срещу кухненския бокс. Макар и с гръб, усещах погледа й върху себе си. Добавих кафе и натиснах бутона. Машината загъргори, чашите започнаха да се пълнят. Тя ме наблюдаваше мълчаливо. Разтворих две пакетчета захар и ги сипах в кафето й. Разбърках го внимателно с лъжичка.

— Нещо си се умълчал — подхвърли тя.

— За пръв път съм в този град.

— Не — каза тя. — Не е само това.

Подадох й чашата и седнах срещу нея. Тя разклащаше кафето в чашата и го наблюдаваше внимателно. Сякаш гледаше на чаени листа.

— Какво знаеш за Маркъс? — попита накрая тя.

— Че си пада по големите удари. И че след удар всички си тръгват богати.

— Но нещо за самия него знаеш ли? Нещо, каквото и да било?

— Не — отвърнах аз. — Но аз и за теб не знам почти нищо, а уж се познаваме от осем години. Ти знаеш ли нещо повече от мен?

— Че е много интелигентен — каза тя.

Кимнах.

— Явно за всичко е помислил. Това ми харесва. Изглежда като човек, който знае какво върши.

— Но ти няма как да знаеш, че той знае какво върши.

— Права си, така е.

Анджела направи физиономия и сложи чашата си на бюрото до нас. Кръстоса крака и прехапа устни, сякаш размишляваше. Явно искаше да каже нещо, но не беше сигурна точно какво и как.

— Аз му разказах за теб — заяви накрая тя.

Не отговорих.

— Той ми обясни, че му трябвали алтернативни възможности, затова му дадох анонимния ти имейл адрес. Знаех, че няма да дойдеш. Че няма дори да ти мине през ума да се отзовеш. Ти си избираш ангажиментите по начин, който за мен не е нормален. Виждала съм те да пропускаш възможности, за каквито други хора може да са чакали цял живот. Казах си, че той може да ти прати запитване, но ти няма дори да си направиш труда да му отговориш. Казах си, че сигурно си някъде из Средиземноморието, четеш си книгите и чакаш да изникне нещо по-интересно. И си запълваш времето, като екипираш в бележника си стенописи от римски вили.

— Но ето че съм тук — отвърнах аз.

— Да, тук си. А аз не знам какво да мисля за това.

Погледнах надолу към чашата си с кафе и не казах нищо. Анджела седеше, забила токове в мокета, сякаш обмисляше нещо твърде голямо, за да се предаде с думи. Известно време помълчахме, всеки потънал в мислите си.

Накрая тя заговори:

— Искам да ми нарисуваш банкнота от един долар.

— Моля?

— Още сега. Нарисувай ми банкнота от един долар, колкото можеш по-хубаво.

— В преносен смисъл ли ми го казваш, или наистина искаш да ти я нарисувам?

— Искам да я нарисуваш. Вероятно по десет пъти на ден през ръцете ти минават такива банкноти. Сигурно по-често виждаш банкнота от един долар, отколкото пръстите на краката си. Не е нужно да е перфектна. Просто ми я нарисувай.

— Защо?

— Да кажем, като част от образованието ти.

— Не ме бива много по фалшификатите.

— Не очаквам от теб да фалшифицираш банкнота, а само да я нарисуваш.

— А каква е разликата?

— Става дума за банкнотата в главата ти — каза тя, — а не за тази в ръката ти. Представи си, че упражняваш възприятията си. Искам да видя какво си запомнил, не какво виждаш. Аз мога да погледна една карта и да я запаметя за миг. Не че съм се родила такава. Сама се научих да го правя. Разглеждала съм стотици лабиринти, докато стигнах дотам, че да мога да ги копирам по памет след един поглед. Звучи лесно, но не е. Искам да ми покажеш, че можеш същото. Ще започнем с лицевата страна на банкнотата от един долар. Виж, имам дори писалка в съответния цвят.

Тя бръкна в чантата си, извади зелена химикалка и я постави на бюрото до папката с бланки на хотела. Аз я гледах. Тя ме гледаше. Седяхме и се гледахме.

— Е, добре — кимнах аз.

Взех химикалката и за начало начертах правоъгълник с дължина, приблизително два и половина пъти по-голяма от ширината. Отначало си казах, че е лесно. Та кой не е виждал банкнота от един долар? Но докато се мъчех да извикам образа в съзнанието си, той се разпадаше. Имаше много детайли, а аз си спомнях само най-общото. Поставих по една единица в четирите ъгъла. По мои спомени горе вляво единицата бе заобиколена от флорален мотив и го нарисувах. Спомнях си също, че единицата горе вдясно е поставена на фон, подобен на щит, и нарисувах и него. В центъра начертах овал и вътре нахвърлях с няколко щрихи портрета на Джордж Вашингтон, а отгоре написах „Съединени американски щати“. Под портрета написах „Един долар“.