Роджер Хоббс - Призрак

Да, цялата тази история беше нагласена. И то доста успешно. Може би дори с личен мотив. Някой е знаел предварително за подготвяния удар, заел е спокойно позиция и е чакал удобен момент, за да произведе първия изстрел. Но с каква цел? Не знаех, но можех да се досетя. Третият стрелец е искал парите, които Морено и Рибънс току-що са били задигнали. Нещо като двоен обир. Морено и Рибънс е трябвало да свършат мръсната работа, а непознатият е чакал да им отмъкне наготово плячката.

Запитах се дали си бе дал труда да подгони Рибънс с колата си. Вероятно не. Би било твърде рисковано. След като Рибънс бе напуснал гаража, третият стрелец бе загубил всякакви шансове за успех. Да се впуска в гонитба по улиците на Атлантик Сити едва ли е било част от плана. Би отнело време, а резултатът би бил непредвидим — евентуално арест и на двамата. В този момент ченгетата са били едва ли не през две пресечки, всички патрулки от района са били вдигнати под тревога. Освен това преследването би наложило третият стрелец да се откаже от собствения си предварително подготвен маршрут за бягство. Дори. най-добрите карачи не биха поели такъв риск.

Вдигнах поглед към охранителните камери. Бяха отпреди няколко поколения. Виждал съм картина, заснета с такива камери. Регистрационните номера на колите изглеждат като размазани петна. По новините в самолета нямаше и намек полицията да е заловила мъжа. Сигурно и неговата кола бе изчезнала вдън земя. Ако това беше вярно, снайперистът бе планирал бягството си не по-малко старателно от Рибънс и Морено. Или дори по-добре. Във всеки случай физиономията му не се развяваше из новинарските мрежи.

Затворих очи и за момент си представих, че съм той. Усетих прилива на адреналин, когато прикладът на пушката се опря в рамото ми. Усетих как затаявам дъх, докато кръстчето в оптическия мерник кацна върху главата на Морено. Представих си как забавям пулса си и коригирам мерника спрямо вятъра откъм океана. Изчаках Морено да прекрачи бетонната бариера и да навлезе в паркинга. Представих си как пръстът ми обира спусъка, усетих ритането на приклада, видях червеникавата мъгла около главата на Морено, видях как тялото му се захлупва върху волана. Представих си какво ли бих си мислил в този момент.

Едно-единствено нещо.

Мъртъв е!

Постоях още малко неподвижно, после отворих очи и премигнах. Когато се отърсих от видението, тръгнах към крайбрежната алея, промуших се под полицейската лента, минах покрай дежурния полицай и се смесих с тълпата. Покрай мен мина велорикша, карана от младеж със скъсани джинси. Беше твърде бавен, не си струваше десетте долара. Тръгнах през тълпата, изгубих се сред морето от ярки летни цветове. Станах невидим. Зърнах за пръв път океана. Плискаше се в дюните като огромен черен петролен разлив.

Върнах се при колата и включих джипиеса. Открих местонахождението си. Разгледах внимателно картата, като я движех насам-натам със стрелките. Кварталът беше като лабиринт, истински кошмар, ако трябва да бягаш от полицията. Едната страна на „Риджьнси“ гледаше към океана, други две към съседните казина, а четвъртата излизаше на голяма пътна артерия, водеща към платена магистрала, по която на всеки няколко километра имаше бариери и будки за събиране на такса.

Докато разучавах картата, запомних всяка подробност от околността. Аз не съм карач. Шофирам добре, ако се наложи, но набелязването на маршрут за бягство никога не е било от силните ми страни. Един професионалист, който трябва да откара екип за обир до безопасно скривалище, е длъжен да обработи огромен обем информация, а аз нямах време. Мислех си за сламката, която ми бе дал Маркъс. За изоставеното полуразрушено летище. Моят самолет бе кацнал на „Атлантик Сити Интернешънъл“ — на трийсетина километра от града, отвъд солените блата. В щата имаше отдавна неизползвани писти за кацане, но разстоянието до тях беше сто пъти по-голямо от това, с което би се нагърбил един нормален карач, особено с първоначалната кола за бягство. Ако се е налагало да сменят колата, би трябвало да е в рамките на десет пресечки от мястото, където се намирах. Поне Маркъс така ми беше казал. Още няколко минути разглеждах все по-широк периметър от картата, като напрягах цялото си внимание, за да запаметя всичко.

Някъде бях чел, че не съществува такова нещо като фотографска памет. Никой не може да запомни перфектно всичко, което е пред очите му, а който твърди, че може, е лъжец. Сигурно е така, но дори хора със съвсем обикновени умения всъщност запомнят повече, отколкото си мислят. Навремето гръцките поети са наизустявали цели епоси от по стотици страници, при това без да са се смятали за нещо изключително. По подобен начин аз наизустявам карти. Анджела ме е научила как става. Бавно и с много упражнения.