Роджер Хоббс - Призрак

Оставих картечния пистолет на пода. Беше стар модел микро узи, вероятно скрит преди поредната забрана на бойни оръжия. Патроните, 9 мм парабелум, бяха внос от Русия. Поставих кутията върху оръжието. Банкнотите на дъното на раницата бяха избелели и сухи от горещината. Прелистих пачката. Датите по тях бяха отпреди няколко години. Извадих една и опипах хартията. По-старите емисии са по-лесни за фалшифициране. Нямат воден знак. Нямат цветен печат. Нямат защитна нишка. Затова Министерството на финансите променя толкова често дизайна. Докато го налучкат, на фалшификаторите са им нужни няколко години, но междувременно той отново се е променил. При тези банкноти нововъведението би било поставяне на воден знак върху хартията. Американските пари се печатат върху уникална смес от памучни и полиестерни нишки, произвеждана от една-единствена фабрика в Западен Масачусетс. Съставът на сместа придава на банкнотите характерната мекота на леко колосан плат и, формално погледнато, това не е хартия в истинския смисъл на думата. Фалшификатите не са същите на пипане. Потърках банкнотата с пръсти и я сравних с една от портфейла ми. Не съм специалист, но ми се стори истинска, колкото и подозрително да изглеждаше.

Извадих една банкнота, щракнах запалката и я подложих отдолу. Ръбът й пламна и се овъгли, изпускайки оранжев пламък. Истинските пари горят с оранжев пламък — не знам защо, просто така си горят. Фалшивите се печатат върху обикновена хартия, която гори в яркочервено. Разтърсих банкнотата, за да я угася, и поставих пачката до боеприпасите. Парите си бяха съвсем в ред.

Дойде ред на брошурите. Най-горната рекламираше голяма агенция за недвижими имоти и беше разлиствана и прегъвана толкова пъти, че се разпадна в ръцете ми, когато я разтворих. В друга имаше снимки на къщи във викториански стил. Вътре между страниците намерих касова бележка от бензиностанция във Вентнър Сити, Ню Джърси, за обикновен безоловен бензин на стойност трийсет долара. Датата беше размазана и не се четеше. Прелистих и двете брошури още веднъж за всеки случай, после ги върнах обратно. Нищо интересно.

Разтворих пликчето с хапчетата и помирисах съдържанието. Бяха от пресован бял прах, което показваше единствено че бяха произведени във фабрика, но нищо повече. Във фабрики се правят много видове лекарства, дори и забранени. В Южна Америка има цели промишлени комплекси, които произвеждат оксиконтин менте. Само дето тези хапчета не бяха окси. Имаха леко клинична миризма, както мирише току-що измит болничен под. Казах си, че вероятно са някаква разновидност на спийд, нещо като метамфетамин, но със същия успех можеше да са и аспирин. Със сигурност единият от тези двамата страдаше от тежка мигрена.

Накрая извадих мобилния телефон. Беше доста стар модел, каквито не се ползваха от години. Натиснах зеленото копче и апаратът се оказа зареден. Дисплеят светна, а аз потърсих запаметените контакти. Беше абсолютно празен. След това направих справка на последните извършени действия. Имаше поредица от пропуснати повиквания от анонимен източник, всичките от тази сутрин, но нито едно гласово съобщение. Единственото изходящо повикване беше отпреди повече от седмица. Номерът беше с код за Ню Йорк.

Натъпках всичко в раницата, извадих телефона на Александър, включих го и набрах номера на Маркьс.

Отговориха ми на първото позвъняване:

— „Пет звезди“.

— Искам да говоря с него.

— Моля?

— Кажи му да ми вдигне телефона или отивам право в казиното.

— Един момент.

Затворих вратата на контейнера. Ако никой не дойдеше да си потърси раницата, тя щеше да остане тук, докато изтечеше срокът на наема. Може би още три месеца. Запитах се какво ли би станало след това. Полицията непрекъснато се натъква на скрити оръжия, но рядко по случайност. Вероятно щяха да опънат полицейска лента около контейнера, а наоколо щяха да обикалят мъже с черни униформи и да се чешат по главите. Помислих си дали да не взема парите, но не си струваше. Комплектът за оцеляване беше на Морено или може би на Рибънс. Можеше да е и на Маркъс, като се има предвид, че той бе наел контейнера. Все още имаше възможност Рибънс да се появи отнякъде, макар с всяка изминала минута това да ставаше все по-малко вероятно. Ако се появеше, добре би било да си намери всичко на място.

След минута Маркъс наистина вдигна телефона.

— Какво има?

— Вече съм в Атлантик Сити. Рибънс не е идвал до контейнера. Тук от дни не е идвал никой. Катинарът беше покрит с прах.