Роджер Хоббс - Призрак

— А ключ поне носите ли си? — попита той.

Вдигнах нагоре ключа от колата, като го стисках така, че да се виждат само зъбите.

Той кимна.

— И за следващия път си запишете кода, а? Да не го забравите пак.

Тръгнах покрай редицата контейнери и бързо намерих обозначения с голям разкривен номер 21. Контейнерът на Морено. С неговия щастлив номер. През халки в двете крила на вратата беше промушена верига, заключена с прост катинар, вероятно предоставен от склада.

От Рибънс нямаше и следа. Като се има предвид, че катинарът си беше на мястото, той едва ли се бе вясвал насам или пък бе имал намерение да го прави. По всичко личеше, че Рибънс и Морено от самото начало бяха решили да забравят за сборния пункт на Маркъс.

Извадих телчето от джоба си и го изправих с пръсти, докато в единия край останаха само поредица от малки грапавини. Свалих иглата от вратовръзката си, за да я използвам като лост. Приближих се, за да огледам отблизо катинара. В такава жега трудно се разбиват ключалки, особено без подходящи инструменти, но до две минути бях готов. Свалих катинара и го захвърлих надалече. После изхлузих веригата от халките и дръпнах резето.

Нещо не беше наред с този контейнер. По вида на катинара никой не беше идвал от доста време насам. Поне от седмица. Каквото и да откриех вътре, щеше в най-добрия случай да е остаряло, в най-лошия — без връзка с инцидента. Но си струваше да надникна. Рибънс все някъде се бе скрил, затова и най-дребните неща можеха да ми бъдат от помощ.

При отварянето си вратите на контейнера издадоха звук като от стъргане с нож по черна дъска. Трябваше да ги тегля с две ръце. От вътрешността ме лъхна струя горещ въздух като от огромен сешоар. Минаха няколко секунди, преди зрението ми да се нагоди към тъмнината. Вътре миришеше на ръжда и още нещо.

Контейнерът беше празен.

Почти.

Интермодалните корабни контейнери могат да бъдат с различен размер в зависимост от товара, за който са предназначени. Най-често срещаните са приблизително с дванайсет метра дължина, два и петдесет и пет височина и два и четирийсет ширина. Контейнерите били разработени най-напред от военните през Втората световна война за по-лесно превозване на огромни количества стоки с кораб и влак или камион. Сега се използват навсякъде. Този беше почти празен. Вътре нямаше нито резервен автомобил, нито следи от импровизирано укритие. Нито изоставено в бързината снаряжение. Нямаше залепени планове по стените, нямаше спални чували или топографски карти с нанесени на ръка обозначения.

В цялото това пространство се виждаше само малка чанта, по-скоро ученическа раница, подпряна до една от стените.

Огледах се. Първо наляво, после надясно. Нищо.

За момент си помислих, че раницата би могла да съдържа нещо опасно, било някоя от мръсните използвани игли на Морено или пък импровизиран капан, който двамата с Рибънс бяха измайсторили за всеки случай. Втората ми мисъл беше, че може би парите бяха вътре, но аз обикновено не съм чак такъв късметлия. Нито пък чак такъв глупак.

Развързах раницата.

Вътре нямаше игли. Нито капан.

Имаше нещо съвсем различно.

Пистолет.

И то не какъв да е. Най-отгоре имаше картечен пистолет „Узи“ — зловещо оръжие с грубовата мушка и скъсен сгъваем приклад. Механизмът не миришеше на барутен дим, цевта лъщеше отвън и отвътре. С него не беше стреляно отдавна. Може би изобщо не беше използван. Беше напълно сглобен и си лежеше кротко в оригиналната пластмасова кутия на производителя. Под него имаше три резервни пълнителя и кутия евтини патрони. Още по-надолу — пачка двайсетдоларови банкноти, малко найлоново пликче с хапчета, мобилен телефон, няколко рекламни брошури и запалка. Това беше всичко. Колкото и да рових по дъното и в страничните джобове, не намерих друго.

Това беше комплект за оцеляване.

Комплектът за оцеляване е първата грижа на престъпника. Аз самият имам доста такива на различни места по света. В случай че нещата се провалят тотално, комплектът за оцеляване е последната ви надежда да останете живи и на свобода. Намирате си надеждно скривалище и се запасявате с най-необходимите неща. По този начин при внезапна издънка няма да ви се налага тепърва да ги търсите. Най-добрият комплект за оцеляване е този, който съдържа минимума. От моите най-близо до идеала беше онзи, който бях скрил в една сграда в Западен Манхатън, провесен на парче тел във вътрешността на комин, зазидан от десетилетия. В него имаше десет хиляди долара в брой, няколко кредитни карти, неизползван паспорт и берета. В този тук имаше една пета от парите, но поне двойно по-голяма огнева мощ, плюс някаква непозната за мен дрога. Никой никога не се сеща да си сложи и малко дрехи.