Роджер Хоббс - Призрак

Вдигнах поглед към нея.

— Е, добре — казах.

Тя си взе значката.

— Господин Мортън, вие сте от Сиатъл, нали?

— Да.

— Чухте ли за обира на бронираната кола тази сутрин?

— Видях го по новините, докато пътувах насам.

— Аз пък не. На мен ми се обадиха по телефона. В отпуск съм, разбирате ли? Двуседмична почивка в Кейп Мей. Тази сутрин тъкмо бях станала и се канех да изляза да потичам по плажа, и ми се обади първо началникът на бюрото в Трентън, после дежурният в полицейското управление на Атлантик Сити. Карах три часа, за да се добера до тук. А шосетата са задръстени, не ви е работа. Не бях пила дори кафе, нямах време един душ да си взема. Просто карах и се молех полицията в Трентън да си е свършила работата, докато пристигна. Оказа се, че нищо не са направили. Почнах да въртя телефони. И какво, мислите, открих? Че броени часове след като тук се бяха водили епични битки, служители от регионалното бюро в Сиатъл са заснели среща между един небезизвестен престъпен бос и непознат мъж. Час след това въпросният бос е разпоредил да заредят с гориво частен „Чесна Сайтейшън“ и го е изпратил през цял континент чак тук. Нашето летище не е голямо, Джак. Не приемаме всеки ден полети като този.

— Непознат мъж, а?

— Бял, метър и осемдесет, на трийсет и нещо, с кестенява коса и кафяви очи.

— Значи вече знаете, че не съм бил аз.

— Зададох ви въпрос за Маркъс Хейс.

— По описанието ви прилича на човек, който обича залаганията.

Тя поклати глава. По лицето й премина нещо като усмивка.

— Какво правите тук, господин Мортън?

— На почивка съм.

— Маркъс ви е пратил да разчистите след неговите хора.

— Никой никъде не ме е пращал.

— Вижте, разбирам — каза тя. — Каже ли човек като него: „Скачай“, скачаш. Чела съм досието му. Рекет, убийства, дрога, банкови обири в десетина държави. Ако някой като него беше поискал да му свърша нещо, щях да си река, че нямам избор. Или това, или затвор. Но нека бъда откровена. Констатирала съм, че работя най-добре, когато работя за себе си. А пък този уикенд съм сама, нямам началници над главата. На ваше място не бих си навирала носа, където не ми е работа. Аз съм много добра в това, което върша.

Тя ми подаде визитка, на която бяха напечатани няколко имена. Нейното беше най-отдолу.

— Ако все пак размислите — каза тя, — обадете ми се.

Човекът, обещан ми от Маркъс, стоеше облегнат на стената до изхода за пристигащи и държеше лист, на който пишеше Джак. Беше млад, чернокож, с пригладена с гел коса и скъп костюм. Бих го сбъркал с шофьор на лимузина, ако не бяха златните рамки на очилата и едва ли не притесненото изражение на лицето. Забеляза ме едва когато застанах пред него.

— Аз съм човекът, когото чакаш — казах.

Здрависахме се и мъжът тръгна с мен, без да го подканвам.

— Приятно ми е, сър — каза той.

— Кой си ти?

— Изпратен съм, за да ви подпомагам с всичко, което поискате.

— Добре.

— Прибягвали ли сте преди до нашите услуги?

— Не.

— Ние осигуряваме каквото ви е нужно. Личната ви неприкосновеност е гарантирана. Нищо от поръчаното не може да бъде проследено до вас. Всякакви документи за нашите отношения ще бъдат унищожени незабавно, след като си платите сметката. Не съхраняваме досиета на нашите клиенти, не задаваме въпроси.

— Ти лично отговаряш за мен, така ли?

— Да, сър. Вашият работодател се свърза с мен днес и ме инструктира да не питам за името ви.

— Много добре. А аз мога ли да знам твоето?

— Александър Лейкс.

— Не е истинското ти име, нали?

— Не, сър, не е. А аз как да ви наричам?

— Сър е достатъчно.

— Да, сър.

— Също и Одисей.

— Най-измисленият псевдоним, който съм чувал.

— Падам си по героя.

— Ама това герой ли било?

— На Омир. А също и на Джеймс Джойс. Ти не четеш ли?

— Само вестници.

Минахме заедно през плъзгащите се врати и излязохме навън, където бяха бюрата на агенциите за наемане на коли. Предпочитах да си наема отделна кола. Дръннах със звънеца, за да привлека вниманието на някой служител. Когато отвътре излезе жената с куп документи, аз посочих с пръст Александър. Той ме погледна, после бутна шофьорската си книжка през гишето и попълни личните си данни в договора. Беше левак и пишеше така, сякаш вместо писалка използваше скалпел. Перфектен курсив. Плати колата затри дни със златна кредитна карта. В портфейла му зад прозрачното прозорче се виждаха две поизбелели снимки на децата му.

Когато приключихме на гишето и излязохме на паркинга, той каза: