Роджер Хоббс - Призрак

Погледнах часовника си. До кацането оставаха три часа. Това сериозно затрудняваше работата ми.

Натиснах бутона и картината тръгна отново. Налях си още една чаша кафе. Репортажът беше на привършване, а когато го повториха след четирийсет минути, нямаше нищо ново.

Седях и си мислех за всичко, което можеше да се е случило от шест часа източно време до сега. Явно следствието се бе разраснало твърде бързо; всякакви престъпления, засягащи Федералния резерв, са истински кошмар от гледна точка на преплитане на юрисдикции. Местната полиция положително бе пратила свои инспектори, тъй като имаше загинали. Шерифската служба участваше също заради избягалите престъпници. ФБР се беше включило с агенти от най-близкото бюро, понеже обирът на банка е федерално престъпление. Тайните служби също участваха, защото само те имат право да разследват престъпления срещу националната валута. Министерството на финансите и дори Федералният резерв бяха пратили свои хора. Поне две дузини мъже в евтини костюми се бяха изсипали в Атлантик Сити.

А от Джеръм Рибънс нямаше и следа.

Чудех се защо ли не се е свързал с Маркъс.

Когато след извършен удар някой от участниците не се яви на сборното място и не се обади на останалите, се казва, че е духнал. Духването и изчезването са много различни неща. След удара целият екип изчезва, за да не бъдат заловени всички. А когато духне един, то е, за да не заловят него.

Духването е един от смъртните грехове в професията на банковия обирджия. Каквото и да се случи, колкото и да се оплескат нещата, никога не духваш, особено пък с плячката. Ако в плана е казано „среща в склада“, отиваш да се срещнеш с другите в склада. Ако е казано „вземи стая в мотел“, вземаш стая в мотел. Ако духнеш, цялата изходна стратегия отива по Дяволите, което е първа стъпка към залавянето на всички. В повечето случаи, ако имаш лоши предчувствия за планирания удар, имаш достатъчно време да кажеш: аз бях дотук, да се откажеш и да се чупиш. Ако ти се струва, че нещата не вървят на добре, казваш на другарите си, че не се чувстваш готов, и си тръгваш. В момента, когато операцията започне обаче, всички сте вътре. Заедно. За някои това е въпрос на гордост. Те по-скоро биха умрели, отколкото да духнат. Всъщност много постъпват точно така.

Следователно Рибънс най-вероятно беше мъртъв.

Или може би репутацията на Маркъс най-после се бе обърнала против него.

Маркъс се славеше с ужасната си отмъстителност към онези, които го бяха подвели. Направо варварска. Тази му репутация спомагаше за поддържане на дисциплината, но аз вече разбирах защо би могла да накара човек като Рибънс да духне. Чувал бях една история за някакъв специалист по електроника, който забравил да блокира алармата на една банка. В резултат четирима от фаворитите на Маркъс получили петгодишни присъди. Маркъс отишъл в дома на човечеца и го накарал да изяде цял буркан смляно индийско орехче. Пъхал му го в устата с лъжица. Това може би не звучи толкова страшно, ако не знаем, че индийското орехче съдържа миристицин. Една чаена лъжичка — както и да е, но не и цял буркан. Няколко часа след инцидента човекът бил обзет от неудържими пристъпи на гадене. Час по-късно получил сърцебиене и ръцете му се разтреперили неудържимо. Минали близо седем часа, преди да дойдат халюцинациите. Изпаднал в делириум, с температура 41°, свалил си дрехите и започнал да се чеше, докато лицето му се обляло в кръв. Действието на миристицина трае до три дни. Някои го намират за приятно, но за повечето хора е ад. По-нататък съм чувал различни варианти за финала на историята. Според някои Маркъс бил оставил на жертвата револвер с един патрон в барабана, за да сложи край на мъките си. Според други човекът си отхапал езика и умрял, задавен от собствената си кръв.

Ако Рибънс си беше казал, че същото го чака и него, нищо чудно, че не се бе обадил по телефона.

Угасих телевизора и известно време поседях мълчаливо със затворени очи. Мислех за Рибънс. Горкият, беше се накиснал до шията. После отворих очи и започнах да се превръщам в друг човек.

Тези трансформации винаги са били най-лесното нещо за мен. Разкопчах предпазния колан и свалих сака от багажника над главата ми. В страничния джоб имаше три поизбелели паспорта, под обложките на които бяха напъхани шофьорски книжки със същите имена. Бяха на трима мъже на различна възраст. С различен външен вид, професия и начин на живот. Нито един от тримата не приличаше на мен, но това не беше проблем. Нямаше аз да ходя в Атлантик Сити, а един от тримата.