Роджер Хоббс - Призрак

Пристигнахме на международното летище в Атлантик Сити малко преди четири следобед местно време. Още преди гумите да бяха допрели пистата, превъртях часовника си с три часа напред. Навън беше още по-горещо. Жегата беше поне трийсет и три-четири градуса и нямаше намерение да отслабва скоро. Работниците, които товареха багажа на влакчетата, бяха увили ризите си като чалми на главите. Като се прибави и влагата, градът беше истински ад. Пилотът ми даде телефонния си номер и ми каза да му позвъня, когато товарът е готов. Аз го потупах по гърба и слязох по стълбата. Асфалтът лепнеше по подметките ми.

Най-напред трябваше да наема кола. След това да намеря къде да отседна и да хапна нещо. Но това трябваше да почака, докато се появеше нашият човек за контакт.

Извадих мобилния си телефон и набрах номера на Рибънс. Знаех вече, че той не се обажда никому, от което не следваше, че не приема и обаждания. Кодът за мобилния му номер беше на щата Вирджиния, което беше леко необичайно, но не и нечувано. Хората ползват мобилни номера откъде ли не. Телефонът звънеше. Когато се включи гласовата поща, вече бях извървял половината разстояние до гишето за автомобили под наем. Обади се електронен женски глас. Набраният от вас номер не отговаря. Моля, оставете съобщение след сигнала.

Изчаках сигнала.

— Обади се веднага у дома — казах. — Бащата не е ядосан, просто иска да те чуе.

Затворих и погледнах дисплея. Номерът на Рибънс беше вече запечатан в паметта на апарата, вероятно завинаги. Аз извадих батерията и пречупих на две СИМ картата. Хвърлих телефона в кошчето за боклук. В джоба на сакото си имах още един, но ми беше последният.

Федералният агент ме очакваше в подножието на ескалатора.

Аз от федерални агенти не бягам. Бягам от ченгета, разбира се, защото при тях имам шанс да им се изплъзна. Но да бягаш от федерален агент е все едно да се опитваш да се скриеш в лабиринт. Можеш най-много да си продължиш мъките известно време, но в крайна сметка минотавърът винаги те открива. Федералните не играят игрички. Те винаги хващат онзи, който им трябва, така че най-добре е да не им трябваш.

Единственото решение е да им играеш по свирката. Не забързах, нито забавих ход. Просто се облегнах на движещия се парапет на ескалатора и се оставих да ме отведе бавно при нея.

Знаех, че жената е от ФБР. Костюмът й беше измачкан по съответния начин, подметките на удобните й кожени обувки с ниски токове бяха износени в съответната степен. Кожата й беше с цвят на сметана за кафе. Беше стройна, но не кльощава. Имаше си всичко и всичко й беше на място. Лицето й изразяваше строга интелигентност. Казах си, че може би е плувкиня. Вълнистата й кафява коса беше изпъната назад и вързана на опашка.

Тя ми прегради пътя и разтвори кожен калъф със значка. Значката беше малка, златна и изобразяваше орел с разперени крила и надпис „Федерално бюро за разследване“.

— Вие ли сте пътникът от чесната?

— Да — отвърнах аз.

— Може ли да поговорим?

— За какво става дума?

— Познавате ли човек на име Маркъс Хейс?

Не отговорих. Поне не веднага. И щях да си тръгна още в този момент, ако тя не беше толкова дяволски хубава.

— Съжалявам — казах аз. — Бъркате ме с някого. Не познавам човек с такова име.

— Току-що слязохте от самолета му, затова се хващам на бас, че го познавате.

— Може ли пак да видя значката ви?

— Покажете ми документ за самоличност и ще я видите.

Помислих секунда-две. За такива случаи хората си носят фалшиви шофьорски книжки. Туристическите агенти им хвърлят един поглед, колкото да отбият номера, а редовите полицаи дори не са обучени да различават висококачествените фалшификати от истинските, защото всеки щат си има различни защити. Но Джак Мортън беше чист. Ако исках да рискувам, можех да й покажа шофьорската му книжка почти със същия нулев риск, както и ако откажех да й покажа каквото и да било. Беше мое право да се обърна и да си тръгна, но това щеше да й се стори подозрително.

Извадих шофьорската книжка от портфейла си. Тя погледна снимката, после мен. Бяхме идентични. Сякаш се бях снимал преди час. Ако подозираше, че книжката е фалшива, с нищо не го показа.

Върна ми я, после свали кожения калъф от колана си и ми го подаде. Беше тънък, от мека кожа, със златни инсигнии и прозрачен джоб, в който се виждаше служебна карта. Ребека Лин Блекър. Метър и шейсет и пет, със светли очи, загар, малко над трийсетте. Извадих картата и я потърках между пръстите си. Изглеждаше автентична.