Роджер Хоббс - Призрак

Видях табелата на склада от близо километър разстояние — малка точица на хоризонта, която постепенно се увеличаваше. Складът се намираше в ничията земя между покрайнините на града и блатата. Мястото изглеждаше доста запуснато. Складовите „помещения“ бяха стари контейнери, струпани направо на земята и заобиколени от четири и половина метрова ограда от бодлива тел.

Насред паркинга имаше барака, вероятно офис. Табелата, която бях видял отдалече, беше на колела. Спрях и слязох от колата. Все едно попаднах в парен котел. Миризмата на застояла вода и ръждив метал ме удари като юмрук в носа. Още не бях прекосил паркинга, когато ризата ми се напои с пот и залепна за гърба.

Подобни складове на самообслужване са идеално логистично решение за всякакви обири. За сто долара месечно наемаш десет квадратни метра складова площ и стига да си плащаш редовно наема, можеш да държиш там каквото си щеш. Да, управата ще забележи, ако почнеш да спиш в контейнера, но извън това няма никакви ограничения. Повечето фирми, развиващи подобна дейност, ти искат шофьорска книжка, както и писмена декларация, че няма да използваш склада им за противозаконни цели, но ако си намислил да правиш точно това, нямат никаква реална възможност да ти попречат. А пък ако ти е нужно място, където да се скатаеш за няколко часа, складът е във всяко отношение за предпочитане пред мотел. През оградата се виждаха редиците контейнери. Един поглед бе достатъчен, за да реша, че Рибънс не е там. Когато покажат лицето ти по телевизията, това променя всичко. Изведнъж започваш да се питаш дали онзи хлапак, който те бе наблюдавал отегчено, докато си попълваше документите преди няколко месеца, не би те разпознал в очна ставка. Не, тук Рибънс би се чувствал като в капан. Параноята му щеше да вземе решение вместо него.

Но Рибънс имаше нает контейнер в този склад.

Който си струваше да се провери.

Без да се спирам при офиса, тръгнах направо към вратата на склада. Над бравата имаше клавиатура за набиране на цифров код. Така всеки, който го знаеше, можеше да си влиза по всяко време. Опитах 1111, после 4444, в случай че фабрично зададените кодове все още бяха валидни. Не бяха. Погледнах нагоре. Признавам, че не изгарях от желание да бъда нарязан от наточените като бръснач хром-никелови остриета на бодливата тел. Насочих вниманието си обратно към клавиатурата.

Извадих от джоба си ключа на колата. Свалих халката с емблемата на агенцията и я захвърлих встрани. Онова, което остана в ръката ми, приличаше на обикновен ключ. Особено ако пръстите ми закриваха черната част с електронните елементи. Върнах се при колата и извадих от жабката наемния договор. С нокът изтръгнах телчето, с което бяха защипани страниците, и го пуснах в джоба си. Върнах документите, откъдето ги бях взел, изправих се и тръгнах към офиса на управителя.

За да убедите някого да ви допусне в охранявана зона, трябва да си придадете вид, сякаш наистина имате право да влизате в нея. За да получите достъп до тайна сметка в швейцарска банка, от вас се иска да носите със себе си кюлче злато, понеже някои банки използват златни слитъци като част от ключа на номерираните сметки. Няма значение дали златото в ръката ви е всъщност олово, напръскано със златист спрей и с холографска лепенка отгоре. Достатъчно е да изглежда злато в очите на банкера. Ако исках да убедя някого да ми отвори, трябваше да го накарам да мисли, че притежавам ключ за един от контейнерите. Той нямаше да ме види да го ползвам, но трябваше да си го помисли. Понякога малките детайли са решаващи, за да преметнеш някого.

Хлапакът на гишето беше може би на осемнайсет години. Кожата на лицето му беше с цвят на грис халва, униформата му не бе прана отдавна. Седеше на въртящ се стол на колелца и гледаше телевизия. Видя ме, но не стана.

— Вратата не се отваря — казах аз.

Хлапакът дори не ме погледна.

— Правилно ли набрахте номера?

— Да — отвърнах аз, като си придавах възмутен вид.

— Коя врата използвате?

— Предната.

— Пробвайте пак. Аз влязох сутринта през нея.

— Казвам ти, току-що бях там. Не се отваря.

Хлапакът въздъхна и вдигна поглед към мен. Не видя познато лице, разбира се, но това едва ли му се стори подозрително. Даде ми знак да го последвам и тръгна напред с такава неохота, сякаш му бе писнало да се разправя с такива като мен. Когато стигнахме, аз посочих безпомощно клавиатурата с ключа си. Той се пресегна и набра цифрите една по една, като при това ги изговаряше бавно и отчетливо, сякаш ми нямаше доверие, че ще ги възприема с ограничения си мозък. Вратата избръмча тихо и се отвори. Аз отначало го изгледах невярващо, после си придадох засрамен вид. С малко усилие на волята дори успях да се изчервя.