Роджер Хоббс - Призрак

Така станах неин ученик.

Днес съм най-добрият в бранша. Мога да обера банка и да изчезна за два дни, след което никой вече няма да си спомня за мен. Мога да се кандидатирам за Конгреса и да бъда избран. Но колкото и добър да съм в краденето и лъжите, не мога да стъпя на малкия пръст на Анджела. Тя ме е научила на всичко, което знам. Наблюдавах я как допуши цигарата си и смачка фаса в меката влажна земя. Отпивах от чашата с бърбън и слушах гласа й в ухото си.

Когато срещата приключи, Анджела ме хвана под ръка и ме поведе към гората. Вървяхме, вървяхме, докато зениците ми станаха като супени чинии. Беше тъмно като в рог. Единствената светлина идваше от луната иззад облаците. След близо километър тя спря, обърна се към мен и ме загледа, сякаш искаше да ми каже нещо. Дълго време мълча, а когато проговори, чух истинския й глас. Този, който използваше само пред мен.

— Какво правиш тук? — Тя завъртя очи нагоре и поклати глава. — Какво ти направи, за да те накара да дойдеш?

— Нищо. Даде ми координатите и толкова.

— Мисля, че ти бях казала никога да не се захващаш с удар, без да знаеш всички подробности. Мисля, че ти бях казала да не се доверяваш на непознат, особено когато ти възлага задача. Мисля, че ти бях казала да бъдеш внимателен.

— Да, така беше.

— Ами тогава какво, по дяволите, търсиш тук?!

Не отговорих. Мисля, че беше очевидно. Известно време я гледах право в очите. По това време Анджела беше брюнетка, подстригана късо като момче, с червило в цвят на червен портокал. Облечена беше в рокля за четири хиляди долара, на ушите си имаше диамантени обици, които никой не бе носил двеста години. Бяха откраднати от някакъв музей. Да кажа, че беше красива, би било малка част от истината. Тя можеше да бъде всичко, което пожелаеше. Стоях като закован пред нея. Накрая тя въздъхна и отново ме хвана под ръка. Когато се прибрахме в хотела, роклята й и костюмът ми бяха покрити с кал. Тя ме изпрати до стаята и пред вратата ми пожела лека нощ. Чух как стъпките й се отдалечават по коридора. Така започна Азиатската операция.

На сутринта се захванахме за работа.

В ония години беше супер изгодно да работиш за Маркъс. Той още не беше станал глава на картел. Беше стратег, само с това се занимаваше. Пишеше сценарии за удари, както Моцарт бе писал симфонии. Всеки негов удар беше голям, красиво изпълнен и носеше пари, каквито не можете дори да си представите. Преди пет години всеки искаше да стане негов изпълнител, понеже всичко, което докоснеше, се превръщаше в злато. Но още тогава имаше и тъмна страна в характера си. По това две мнения няма. Чувал бях слухове какво се е случвало с хора, които са го разочаровали. Но това бяха само слухове. Иначе бях виждал лично какво се случва с тези, които успяваха. След приключване на удара ставаха богати. Много богати.

Два дни по-късно пътувахме с чартърен полет от Лос Анджелис за Куала Лумпур. Всички заедно. Макар самолетът да бе нает от Маркъс, той не беше с нас. Щеше да ръководи цялата операция от Сиатъл по телефона. Беше като Цезар, разположен удобно в задната стаичка на заведението си, но никой от нас не се оплакваше. Защото Маркъс щеше да ни направи богати.

Аз бях този, който прецака работата.

Полетът до Атлантик Сити продължи пет часа.

Самолетът беше „Чесна Сайтейшън“ — среден по размер, с два двигателя, на дължина колкото градски автобус, с максимална дължина на полета пет хиляди километра. Беше зареден с гориво и чакаше до изхода на терминала, където се озовахме, без да преминаваме проверка за сигурност. Служителят хвърли един поглед на лимузината на Маркъс и ни махна с ръка да продължаваме. Лимузината спря непосредствено до самолета и аз се качих направо по стълбите. Ръкувах се с двамата пилоти, но време за запознанства нямаше. Трябваше да се бърза. До пет минути колелата се откъснаха от пистата. Имахме да прелетим четири хиляди километра.

През рамото си бях преметнал черен найлонов сак. Маркъс ми беше дал време да си взема някои неща от апартамента. Носех верния си.38-калибров колт с изпиленото петле на ударника, който Маркъс ми бе върнал. Четка за зъби. Несесер за бръснене. Гримове. Боя за коса. Няколко паспорта, шофьорски книжки, карти за самоличност от различни щати и два предплатени еднократни телефона. Също и петте бона от Маркъс и три черни кредитни карти „Виза“, издадени на различни несъществуващи лица. Най-отдолу имаше поохлузен екземпляр от „Метаморфозите“ на Овидий в превод на Чарлс Мартин. Когато пътувам, мразя да нося много багаж.