Роджер Хоббс - Призрак

Погледнах съсредоточено пачката банкноти.

— На мен ми е все тая — заявих аз — дали ще купуваш готови кристали, или ще си ги правиш сам. Не се занимавам с наркотици. Знаеш правилата ми. Само пари или произведения на изкуството. Изключения не правя.

— А защо смяташ, че имаш избор?

— Защото смятам да си тръгна от тук жив — отвърнах. — Оставам ти длъжник.

Маркъс почеса със зъби долната си устна и ме изгледа смразяващо.

— Един от самолетите ми те очаква, за да те откара до Атлантик Сити. Когато стигнеш там, мои хора ще ти помогнат да си набавиш, каквото ти е нужно. Ако не желаеш да си повече в играта, искам само да откриеш парите и да ми се обадиш. Аз ще реша какво да правя по-нататък. Държа тази каша да се разчисти, преди да са изминали четирийсетте и осем часа и да съм загубил мача. Нямам намерение да лежа в пандиза, защото Морено се е оставил да го пречукат. Освен това не ме интересува какво ще стане с теб по-нататък. Ако искаш, изчезни, върви на майната си. Разчистваш и сме квит, чат ли си?

Маркъс ме погледна, после се вторачи в парите на масата. Пресегна се и побутна с пръст един от патроните. Той се търкулна към мен и падна на пода.

Свих устни.

— Не ми харесва новото ти лице — каза Маркъс. — Прекалено е невинно.

Вдигнах патрона и го поставих обратно на масата.

— Защо ще си мъртъв, ако гръмнат парите?

Известно време Маркъс не каза нищо. Не беше нужно. Откъм кухнята се чуваха разни шумове. Зад барплота гъргореше кафе машина. Когато заговори, думите му излязоха от устата сухи като камък, сякаш внезапно бяха погълнали всичката влага от въздуха.

— Сделката беше с Вълка — обясни той.

Нека бъдем наясно по един въпрос. Аз презирам Маркъс с цялото си същество. Но в едно той беше прав. Бях му длъжник.

Става дума за нещо, станало преди близо пет години по време на така наречената „Азиатска операция“. Маркъс беше поканил седмина от нас в курортен хотел в Орегон, за да ни вербува за поредния си голям удар. Задачата беше наистина огромна, за огромни пари, така че той държеше екипът му да е подбран лично от него. Бях в играта от четиринайсетгодишен, но до момента никога не се бях явявал на подобен кастинг. Тогава за пръв и последен път наруших стриктно пазената си анонимност. Маркъс ми беше изпратил имейл с координати, които се оказаха насред гората, и аз отидох, без да знам нищо за задачата, без да имам и най-малка представа какво ме очаква. Причината да се съглася беше, че се споменаваше името на моята менторка, Анджела, която също щяла да бъде там. Когато лимузината ми спря пред хотела, тя ме чакаше, облегната на обраслата с бръшлян колона, с цигара в ръка. Не я бях виждал от шест месеца. Усмихнах й се през стъклото.

Курортът беше малък и заобиколен отвсякъде от гори, но изглеждаше ужасно скъп. Маркъс беше ангажирал всички стаи в сградата от червени тухли, приличаща на преустроено училище. Вратите на стаите се отваряха с истински ключове, не с някакви пластмасови карти с магнитна ивица, а тоалетните бяха в края на коридора. Сякаш се бях върнал назад в годините с машина на времето. Когато слязох от колата, не можех да преценя дали Анджела се радва или е ядосана, че ме вижда. Тя ме хвана за ръка, усмихна се многозначително както винаги и ме поведе през фоайето. Беше невъзможно да прочета мислите й. Анджела беше от онези жени, които със силата на волята си могат да се измъкнат от всякакви обстоятелства, дори от собствените си емоции. Беше актриса, професионална измамница и поне с десет години по-възрастна от мен. Викаше ми хлапе.

Без да кажем дума, отидохме право в апартамента й. Когато вратата се затвори след нас, тя прокара пръсти през новата ми коса и каза, че при всичките промени все още помни лицето ми. С нея бяхме правили секс само веднъж, когато бях още зелен в банковите обири, а тя беше останала без пари след един провален удар с облигации, който й бе струвал половин милион. Нейна грешка, каза тя тогава. Сега седнахме в двата противоположни края на стаята и поговорихме известно време за това-онова. Трудно ми беше да свикна с новия й глас, но миризмата й си беше все същата — на цигари и маракуя.

Свечеряваше се и Маркъс беше изпратил портиера да ни предаде нареждането му да се съберем отвън около огнището. Представи ни се с една-единствена дума: Маркъс. Аз стоях до Анджела и слушах загадъчното му изложение. Анджела пушеше цигара след цигара и ми шепнеше подробности за хората, събрани около огъня — всички до един професионални обирджии на банки.