Джон Коннолли - Игра на духове

Тогава чу гласа на Алекс.

„Чакай малко - помисли си тя. - Какъв беше сънят?“

Тя тръгна към вратата, все още мъчейки се да раздели реалността от въображението. Двете се сливаха в едно. Не можеше да си спомни какво се е случило между връщането ѝ в къщата и лягането в леглото. Беше объркана, главата ѝ пулсираше.

Мей излезе в коридора. Малката нощна лампа между стаята и банята работеше, но долу беше тъмно. Винаги държеше лампата до стълбите на първия етаж запалена. Ползваше от онези екологични крушки, които трябваше да издържат с години и можеха да помогнат за спасяването на света, в случай че никой друг не даваше и пукната пара за това. Защо беше угаснала?

Алекс стоеше на вратата и плачеше. Защо плачеше? Искаше ѝ се да го прегърне, но нямаше време. Хвана се за рамката на вратата и се ослуша. Беше студена и влажна. Мей разтри конденза между пръстите си. В цялата къща беше мразовито. Не го беше забелязала, защото в нейната стая винаги си беше хладно. Радиаторът не работеше от седмица и тя беше метнала тежко одеяло върху завивката си, а преди да се мушне отдолу, слагаше термофор, за да стопли малко чаршафите. Мислеше да повика някого да го погледне, но се страхуваше, че може да се окаже признак на по-съществен проблем с цялата отоплителна система, а този месец парите не стигаха. Изглежда, подозренията ѝ се потвърждаваха; цялата къща беше ледена. По дяволите, ремонтът нямаше да е никак евтин.

- Мамо - повика я за последно Алекс, но тя не му обърна внимание.

Затвори вратата след себе си, като завъртя внимателно дръжката, за да не вдигне шум, и лицето на сина ѝ се скри. Отоплението ѝ бе дало практически проблем, върху който да се фокусира. Никакви сънища, никакви полузрими фигури в гората. Ако имаше крадци, по-добре за тях бе да си тръгнат, преди да са измръзнали до смърт в напразни опити да намерят нещо ценно в къщата, въпреки че можеха да вземат телевизора на излизане. Застраховката вероятно щеше да стигне за някой от онези нови модели с висока разделителна способност.

Тя слезе бавно по стълбите, стиснала чука в ръка. По стените също имаше конденз. Не разбираше. Преди да си легне, отоплението си беше наред. Възможно ли бе температурата да е паднала толкова бързо? Освен това не ѝ беше студено. Това беше другото странно нещо. Къщата можеше да съперничи на полярно иглу, а на нея ѝ беше топло. Как беше възможно това?

Лунната светлина струеше, течна и тежка, през прозорчето над входната врата. Мей инстинктивно вдигна ръка, сякаш искаше да я улови в шепа, да я поднесе към устните си и да я вкуси, а сладките лъчи да покапят като мед по брадичката ѝ.

Ръката ѝ замръзна. Дъхът ѝ спря.

Чу нещо да се движи в дневната.

Тоби Тейър имаше дарба. Не говореше често за нея, а и тя беше колкото благословия, толкова и проклятие - даже повече второто, защото му носеше малко радост и много тревоги - но си беше негова и го правеше по-специален.

Във всички други отношения Тейър беше решително по средата на нормата: среден на ръст и тегло, средно красив със средно привлекателна жена, средно богат по стандартите на кръговете, в които се движеше. Двете му деца, за щастие, се справяха по-добре от средното и вече учеха в колеж - едното в Нюйоркския университет, другото в „Амхърст“. Таксите за обучение и издръжката им бяха две от причините да не е по-богат, но това обикновено не го притесняваше.

Беше собственик на фирма за преоценени мебели с магазини в Пенсилвания, Ню Хемпшир и Кънектикът. По-голямата част от доходите му идваха от складовете в дъното на магазините, където излагаше стоките с неугледен вид или малки дефекти, които изкупуваше за жълти стотинки и ги продаваше с точно толкова печалба, че да бъдат доволни и той, и клиентите му, което всъщност беше тайната на добрия бизнес. Е, справяше се чудесно и с новите гарнитури и фотьойли, но там работеше с депозити и поръчки. Бизнесът с другите мебели вървеше в брой, без право на връщане. Ако ще и камъни да падаха от небето, складовете бяха пълни със стока и клиенти. Всички служители също започваха оттам, за да се научат на занаята, точно както и той го беше научил от баща си Фреди, въпреки че собственият му дом беше обзаведен изцяло с най-хубавите и най-нови мебели, докато старият татко Тейър беше напълнил своя с боклуци, от които биха се погнусили и най-отчаяните му клиенти. Тейър обвиняваше именно дивана в дневната на родителите си за сегашните си проблеми с гърба: твърде късно разбра, че от ергономична гледна точка подът би бил за предпочитане.