Джон Коннолли - Игра на духове

Дори да беше екстрасенс или телепат, или както щете го наречете, дарбата му нямаше нищо общо с това, което показваха по телевизията и филмите. В моментите, в които тя се проявяваше, той винаги се чувстваше някак на друго място, като че ли сомнамбулстваше, и изпитваше страшно главоболие и желание - не, потребност - да легне и заспи, докато болката отмине. Виденията и образите не бяха надеждни - беше се случвало да се появят в магазина или киното, без нищо да последва. Никой не биваше застрелян, никой не умираше, животът си продължаваше. Е, и това не беше съвсем вярно: понякога Тейър разгръщаше вестника и научаваше, че в друг магазин или кино на стотици, дори хиляди километри от него някой все пак е бил застрелян или умрял. В тези случаи той взимаше приспивателно и си лягаше, защото от мисълта, че може да е своето рода радар за смъртта и страданието, му се приискваше да се скрие от живота.

Тейър беше проучил въпроса, въпреки че подхождаше предпазливо. Беше чел за Сведенборг, който вярвал в света на духовете, съществуващ редом с нашия, но недостъпен за сетивата ни, и за Джон Уесли, чиято силна вяра в духовете бе повлияла ранния евангелски методизъм, към който Тейър все още се придържаше, макар и бегло. Интересуваше се също от медицинските и психологическите теории за този тип страдание. Подозираше, че е единственият търговец на мебели, който може да разговаря задълбочено за теориите на Фридрих Николай, според когото виденията могат да бъдат свързани с нарушен баланс на телесните течности, и Джон Фериър, който ги разглежда като прояви на сетивни разстройства. Познаваше експериментите на Месмер и Пюизегур и идеята за духовете като проекции на паметта, внезапна мозъчна активност и реакция на електромагнитни смущения. Нито една от тези теории обаче не обясняваше онова, което Тоби Тейър бе преживял след смъртта на баща си.

Съпругата му знаеше за това. Беше ѝ разкрил тайната си след случая в управлението за МПС и ѝ беше показал рисунката, която беше нарисувал в мига на катастрофата на баща си. Тя се научи да разпознава пристъпите и случаите, които биха могли да ги провокират, но те бяха толкова различни, че дори Тейър не успяваше да открие закономерност.

Освен една. Откакто за първи път се бе проявила дарбата, често му се явяваше един и същ сън с фигури, които се движеха из ниви, гори и къщи. Някои бяха по-стари, други по-млади, но никога нямаше деца. Дрехите им бяха взети сякаш отпреди векове, но инак те принадлежаха колкото на миналото, толкова и на настоящето. Излъчваха дълбока злост, особено водачът им - слаба фигура с червена коса и брада, и сплеснат профил, като че ли не стигаше за три измерения.

Знаеше и как се наричат.

Това бяха Братята.

Тоби Тейър се събуди в леглото си в Грийнсбърг, Пенсилвания. Жена му тихичко похъркваше до него. Часовникът показваше 11:37. Главата му пулсираше.

- Спри - каза той в мрака на избледняващия образ на жената, която премина оттам. - Те те чакат.

Мей Маккинън не се обърна. Не се върна в стаята си, където я чакаше синът ѝ, за да се обади в полицията. Присъствието в дневната я зовеше едновременно нямо и със стотици гласове - чужда и някак позната дисонантна хармония, като чута някога песен, която се вплита в историята на човека и намира ехо в стари мелодии, тайна конфигурация, която тъкмо се разкрива.

Крачка, още една крачка: топлина в студа, струйки влага по дървото и стените.

Неистов плач.

В дневната стоеше мъж с голо теме, оградено с обръча от червена коса, която висеше като замръзнала папрат върху яката на ризата му. Брадата му, от която се виждаше само горната устна, правеше възрастта му неопределима. Носеше тъмен елек, панталон и сако, но все от различни костюми. Въпреки мъждивата светлина личеше, че не си подхождат. Бузите му бяха зачервени, устните - пълни, но профилът му беше сплеснат, така че можеше да бъде спуснат конец за отвес от челото му, който да докосва върха на носа и брадичката му, но пак да виси свободно. Мъжът разглеждаше снимката на Майк, Мей и Алекс в сребърната рамка върху камината и цъкаше ритмично с език, издавайки звук като тиктакане на стар часовник.

Цък-цък-цък.

Мей се опита да каже нещо, но от устата ѝ не излезе нито дума.

Цък-цък-цък.

Усети някаква тежест, която я докосна по гърба. Обърна се и видя млада жена, потопила пръсти в купата с потпури на малката масичка. Непознатата вдигна ръка и през пръстите ѝ се поръсиха парченца сушени цитруси и канела. Тя допря дланта до носа си и я подуши. Червеникавата ѝ коса беше сплетена на плитка, която висеше над лявото ѝ рамо. С лявата си ръка си играеше с нея, а с дясната отново бръкна в купата. Подобно на по-възрастния мъж до камината и нейният профил беше сплеснат и като че ли не забелязваше присъствието на Мей.