Джон Коннолли - Игра на духове

Намесата на управителя като че ли бе сложила край на дискусията за професионалните занимания на Паркър, но той не се заблуждаваше, че може да промени мнението на Франк Улф по който и да било въпрос. Въпреки това усещаше, че има известен напредък. Бяха разговаряли и се бяха държали разумно и цивилизовано един с друг. И Франк беше прав: и двамата бяха бащи, изгубили деца, и някак си бяха преодолели загубата - не без неизлечима болка, не без рани завинаги - но някак си бяха устояли; и двамата имаха дъщери, които обичаха, и спомени, макар откъслечни и несъвършени, за отишлите си потомци; спомени, на които държаха и обичаха.

Разликата помежду им беше, че детето на Франк Улф не го навестяваше нощем или, ако го правеше, беше само насън.

Пътуваха в мълчание до дома на Улф, най-вече защото Франк задряма пет минути, след като потеглиха. Ледът беше почистен от средата дори на малките улици, но стоеше по края, а заради валящите снежинки фаровете не улавяха издайническите отблясъци. Паркър шофираше внимателно и след малко стигнаха до дома на Улф. В коридора светеше лампа, друга осветяваше стъпалото пред прага и част от двора. Преустроената конюшня, в която живееха Рейчъл и Сам, беше тиха и сумрачна. Ако беше по-рано, Паркър би помолил да се сбогува още веднъж с дъщеря си. Болеше го, че е толкова близо, а не може да я прегърне или поговори с нея.

Паркър спря пред къщата, без да сваля очи от прозорците, зад които спеше дъщеря му. Франк се събуди и двамата мъже поседяха минута, без да говорят. Накрая Франк каза:

- Рейчъл се тревожи, че Сам крие някаква травма от случилото се. А аз се тревожа, че не крие.

Паркър се обърна към него.

- Понякога я чувам да говори с някого - продължи Франк. - Не когато си играе с куклите или кучето е в стаята при нея, а когато е съвсем сама. Говори, слуша, после пак говори. Знам, че е нормално децата да имат въображаеми приятели, но това е нещо различно. Не мога да го обясня. Плаши ме, ако ме разбираш. Разговорите са напрегнати. Дори гласът ѝ се променя. Става някак си по-възрастен. По-сериозен. Като на голям човек. На кого би могла да говори по този начин?

- Не знам - излъга Паркър.

Стори му се, че Франк усети това, но просто реши да не го притиска.

- Благодаря, че ме докара - каза Франк, като отвори вратата и слезе.

- Няма за какво. И... Франк?

Франк Улф се подпря на вратата и зачака.

- Благодаря ти, че се грижиш за тях.

Франк кимна. Никой не добави нищо повече. Бяха приключили.

Мей Маккинън прегази пресния сняг в двора си и спря в началото на гората, където светлината от крушката на вратата вече отслабваше. Обърна се и видя Алекс, който стоеше на прозореца в кухнята и я гледаше. Помаха му и той плахо ѝ отвърна.

Мей насочи фенерчето си към дърветата, като се мъчеше да разпръсне сенките, вместо да образува нови, но нощта погълна лъчите му, сякаш го бе хвърлила в яма с катран. Не виждаше и помен от движение или хора. Приближи се още малко, навлизайки леко в гората. Не ѝ се щеше да ходи навътре, защото земята беше неравна, а ботушите ѝ стигаха едва до малко над глезените. Омръзнало ѝ беше от студени, мокри крака.

Освен това не искаше да се отдалечава от светлината.

Фенерчето я дразнеше. Скоро бе сменила батериите с нови и не го беше използвала много след това. Трябваше да свети по-силно. Огледа снега между дърветата. Гората беше вечнозелена, а по-голямата част от земята беше побеляла. Не се виждаха стъпки и други следи, но това изглеждаше невъзможно. Само преди минути оттук бяха минали хора. Тя ги беше видяла, за бога: мъже и жени, без деца. Всички бяха възрастни, някои дори изглеждаха достатъчно стари, за да имат и внуци.

Мей не вярваше в духове. Може да имаше шотландско потекло, но това не значеше, че е попаднала в мрежата на вълшебните приказки и страшните истории. Дори не ходеше на църква, въпреки че не беше съвсем атеист. Смяташе, че ако във вселената съществува велика сила, тя не изглежда като старец с брада и не действа чрез светци и ангели. Не се интересува дали ѝ се пеят химни и не слуша молитвите, отправени към нея. По-скоро това би било присъствие, което няма име и форма, но прониква във всичко наоколо и във всички аспекти на собственото ѝ съществувание. Ала тя никога нямаше да я чуе, никога нямаше да научи повече за тази сила, защото скоро щеше да бъде мъртва. Щеше да отиде при съпруга си и истината за вселената най-сетне щеше да ѝ се разкрие.

Там, сред дърветата, Мей обаче не усети непосредствената близост на смъртта си, не и докато нощният въздух скриваше неумолимата ѝ хладина, а мръзненето в пръстите, носа и ушите - болката от приближаването ѝ; не и докато сълзите, които се стичаха по бузите ѝ заради студа в очите, не се сляха със сълзите, бележещи края, а внезапният остър вятър не я прониза като дъха на невидимо присъствие, незримо същество, лишено от топлина, което издишаше само за да подражава на живота.