Джон Коннолли - Игра на духове

- Човек би предположил, че ще помня всичко - продължи Франк, - но не е така. Помня откъслеци, но много парчета липсват. Помня болницата, но не и как съм стигнал дотам. Помня гроба, но не и църквата. А когато се опитам да си представя момчето си, виждам само неподвижни образи. Не помръдва. Освен това не чувам гласа му. Не мога да си го спомня. Все едно смъртта е изтрила лентата.

Никога не бяха говорили за това преди. Паркър не беше сигурен дали Франк повдига темата пред Рейчъл или дори пред жена си. Рейчъл винаги описваше мъката му като мълчалива и безкрайно лична. Неспособността му да споделя и разговаря за това беше оставила дълбок белег и върху живота на майка ѝ, която бе оставена да скърби сама за сина си.

- Мислех да се самоубия - каза той. - Това стана по-късно, когато болката вече се бе притъпила. Проблемът беше, че и всичко друго се притъпи. Всичко посивя.

- А защо не го направи?

- Заради Рейчъл. Дъщеря ми ме накара да живея. Дори съпругата ми не можеше да го направи.

Той остави чашата си на масата.

- Ти обаче не си имал нито друго дете, нито съпруга. Как оцеля?

- Като тръгнах по следите на мъжа, който ми причини това - отвърна Паркър. -Намерих го и го убих.

- Значи това си направил.

- Да.

- И помогна ли?

- Няма прост отговор. По-малко, отколкото се надявах, повече, отколкото трябваше.

- Загубата обаче остана?

- Да.

- Не искам Рейчъл да го изпита на гърба си.

- Аз също.

- Но въпреки това продължаваш да се занимаваш с тази работа и това едва не струва живота на Сам.

Паркър замълча.

- Защо го правиш?

- Този въпрос също няма прост отговор.

- Пробвай.

- Правя го, защото се боя, че ако спра, никой друг няма да се заеме вместо мен. Правя го, защото, ако си затворя очите, някой друг ще пострада като мен. Правя го, защото така изливам гнева си. Правя го по причини, които самият аз не разбирам. Но най-вече го правя, защото ми харесва.

- И няма да спреш.

- Не. Опитвал съм. Не става.

Франк избърса устата си. В стаята не беше много топло, но той се потеше. Гледаше бавно преминаващите коли по улицата, а фаровете им осветяваха едната страна на лицето му, докато другата оставаше в сянка.

- Когато онзи човек отвлече Сам, той е възнамерявал да я убие.

- Сам е жива.

- Можеше да не е.

- Но е. И нищо лошо няма да ѝ се случи.

- Не можеш да знаеш.

- Франк, погледни ме.

Франк извърна лице от прозореца.

- Веднъж Рейчъл ми разказа, че след като синът ти е загинал, си настоявал да я взимаш всеки ден след училище до шестнайсет години. Когато не си бил в града, си карал жена си да го прави и си ѝ се обаждал, за да провериш. Спрял си чак когато Рейчъл се закопчала с белезници за един парапет в знак на протест.

Вярно беше. Едно от нещата, които Паркър обичаше в Рейчъл.

- Бяха пластмасови - изпуфтя Франк, стиснал най-близката сламка.

- Не е в това въпросът. Има държави с военен режим, в които правилата са по-свободни от твоите.

- Не е същото. Рейчъл беше изложена на риск заради твоята работа. А сега и Сам. Та тя видя как умира човек, за бога!

- Франк...

- Не, аз...

- Франк!

Франк Улф млъкна.

- Не можем да оставим тези хора да се разхождат спокойно. Те са хищници. Ако не успеят да се нахранят на едно място, ще продължат нататък и ще си намерят по-лесна плячка. Ще продължат да причиняват болка на хората, докато някой не ги спре. Ние можем да скрием децата си, да залостим вратите си и да запушим ушите си, но те просто ще погнат други.

- Но тя е твое дете.

- Всяко дете е нечие.

В коридора светна лампа. Управителят застана на вратата. Офисът му беше в задната част на сградата, а една алея, покрита с увивни растения, водеше до къщата, в която живееха двамата с жена му. Явно беше чул спора и беше дошъл да провери какво става.

- Всичко наред ли е, господа?

- Извинете ни - отвърна Паркър. - Разминаване в мненията.

Онзи ги изгледа строго, но реши, че няма непосредствена заплаха от насилие.

- Е, вие сте единственият ни гост, така че се разминавайте, колкото желаете. Лека нощ.

Двамата останаха отново сами. Франк се изправи.

- Трябва да се прибирам.

- Паркирал съм отзад. Ще те закарам.

- Мога да шофирам.

- На твое място не бих. Ела да си вземеш колата сутринта.

Говореше меко и внимателно. Кафето се беше отразило добре на Франк, но Паркър не беше сигурен, че това е достатъчно. Беше готов за нов спор, но такъв не последва.

- Може би си прав. Ще си повикам такси.

Паркър го увери, че няма проблем. Ключовете за колата бяха в джоба на якето му, а домът на Улф беше само на десетина минути път оттам - двайсет в това време.