Мэтью Рейли - Трите тайни града

Йоланте се загледа в радара, който сканираше дъното на двайсет и седем метра под тях.

Нейната идея ги беше довела тук и след два дни безплодно търсене тя започваше да се съмнява, че е била права.

Погледна отново написаното преди пет века писмо от сър Франсис Дрейк до кралица Елизабет I.

„Кодове“ — помисли Йоланте.

Подобно на повечето монарси от своето време, кралица Елизабет I, прозорлива владетелка, прекарала почти цялото си управление във война с испанците, е използвала множество кодове с моряците си — хора като Франсис Дрейк и Уолтър Рали. Като историк със специален достъп до британския кралски архив Йоланте познаваше ключовите елементи от главните и кодове.

Кодовете, съдържащи места, имаха четири елемента — отправна точка, число, посока и разстояние. Първите три обикновено се включваха в съобщението; последният елемент — разстоянието — се уговарял предварително.

Отправната точка тук очевидно бе Портобело. Панамският град не бе крайното назначение, както бяха решили мнозина. Той бе точката, от която е започвало кодираното им изчисление.

Дрейк беше писал, че няма да преживее пет дни. Това беше числото. Пет.

Посоката показваше накъде да се тръгне от отправката точка — Портобело.

В писмото си Дрейк споменаваше своя „последен изгрев". Изгрев означаваше изток.

Последният елемент беше разстоянието, уговорено предварително и известно единствено на Дрейк и кралицата. И го нямаше в писмото.

За щастие след повече от десетилетие работа в Кралския архив Йоланте беше попадала на много от личните дневници на Елизабет.

Те представляваха наистина поразителни документи. В един от тях се разказваше за невероятно пътуване, предприето от Елизабет като малка с прочутия си учител Роджър Аскам — двамата присъствали на турнир по шах в Константинопол, който поради някаква причина беше изгубен за историята.

В друг дневник обаче имаше запис от ръката на Елизабет, който гласеше просто Дрейк 250 мили.

И ето че сега бяха тук, на 1250 мили — пет пъти по 250 — източно от Портобело, Панама, и сканираха океанското дъно за ковчег от желязо.

Загледана към огромната делта на Ориноко от палубата на „Бялата Бети“, Йоланте започна да се тревожи. Ами ако беше сгрешила? Ами ако разстоянието беше погрешно? Все още не бяха намерили нищо. Господи, възможно бе да са на стотици километри от мястото.

Никой видя изражението й и каза:

— Ще го намерим. Лотовете ми са добри, а на място като това голямо парче желязо веднага ще бъде засечено дори да сме далече от него. Пък и знаеш ли, падам си по пънкарки.

Йоланте го изгледа намръщено и със закъснение се сети, че с бръснатата си глава и продупчения си нос определено прилича на пънкарка.

Докосна почти голата си глава.

— Ще порасне отново… Искам да кажа…

— Всичко е наред — меко рече Никой. — Мей ми разказа какво ти се е случило. Гадост. Брат ти явно е пълен задник. Но иначе съм сериозен. Отива ти.

Йоланте се усмихна.

И изведнъж дълбочинният радар на кораба започна да пиука.

Никой го провери.

— На половин километър натам — каза той, грабна кормилото и даде газ.

След няколко минути „Бялата Бети" спря край някакви тръстики в края на делтата.

Според сонара находката им се намираше на трийсет метра под тях, заровена на няколко стъпки под тинестото дъно…

…дълъг метър и осемдесет правоъгълен предмет от желязо.

Никой веднага хвърли котва и се зае да подготвя подводницата — вретеноподобно чудо с много куполи, прожектори и механични ръце, което бе кръстил „Паяка“.

С помощта на крана спусна „Паяка" във водата.

После Никой, Мей и Йоланте се качиха и поеха към дъното.

Озоваха се в свят, изпълнен със зелен сумрак.

Водорасли се полюшваха на течението. Стволовете на блатни дървета се издигаха в мъглата като колони на храм. Ята риби се стрелкаха покрай тях.

После стигнаха дъното — покрита с тиня равнина.

Никой използва разтегаемата сонда на „Паяка", която вдигна облак тиня около тях.

След час, на дълбочина метър и осемдесет, сондата удари метал.