Мэтью Рейли - Трите тайни града

Докато Джак прегръщаше Алби, Алойзиъс Найт огледа зрелищно високата пещера с дока в основата й и Залата на Кръглата маса на върха.

— Харесва ми това място — каза той. — Има приятна зла атмосфера. Търсех си нова база за действие в Европа. И мисля, че я намерих.

ДЕЛТАТА НА ОРИНОКО

СЕВЕРОИЗТОЧНИЯТ БРЯГ

НА ВЕНЕЦУЕЛА

29 НОЕМВРИ

Делтата на Ориноко е едно от най-отдалечените прекрасни и опасни места на нашата планета.

Разположена е на венецуелския бряг в североизточния край на Южна Америка, където могъщата река Ориноко излива в Атлантическия океан зашеметяващите двайсет и пет милиона литра в секунда.

Делтата е огромна.

Наистина огромна — близо четири хиляди квадратни километра блатисти острови и свързани водни пътища, образувани от изливащите се води на реката. Гледана от въздуха, делтата прилича на безкраен зелен килим, прорязан от безброй виещи се канали.

Тази подобна на лабиринт мрежа от природни канали всъщност е дала името на Венецуела. Когато видели делтата, испанските завоеватели кръстили новата земя Малката Венеция — Венецуела.

Но това място е много отдалечено от всичко. Поради липсата на твърда земя малко хора живеят в делтата. Тя е откъсната от безредиците, разкъсващи големите градове на страната през последните години. Толкова е отдалечена, че дори мобилните телефони нямат покритие тук.

Делтата е и дом на какви ли не опасни същества, от тарантули и ята Pygocentrus nattereri (прословутата червена пираня) до крокодилите на Ориноко, известни с огромните си размери и жълто-кафяв цвят.

Именно във водите на този природен лабиринт бавно плаваше яхтата на Никой „Бялата Бети“.

Беше изминал един ден, откакто Мей и Йоланте бяха пристигнали от Лондон и се бяха срещнали с Никой в Барбадос.

През това време Джак беше освободен от Ереб и бе атакувал успешно Замъка на Златната осмица.

Докато се случваха онези събития, тримата бяха тук, на ръба на Южна Америка, на практика откъснати от всичко и търсещи вечния дом на сър Франсис Дрейк.

А часовникът тиктакаше. Вече беше 29 ноември и разполагаха само с два дни да изпълнят ритуала при Олтара на космоса, за да предотвратят края на света.

"Бялата Бети" бавно плаваше по външния край на делтата, където прясната вода на реката се срещаше със солената на океана, а дълбочинният й радар не спираше да работи.

В далечината на юг над безкрайните блата се извисяваха гигантски планини с плоски върхове, известни като тепуи: приличаха на чудовища на фона на мъгливото небе.

Мей и Йоланте стояха на мостика с Никой.

"Бялата Бети" не можеше да се нарече точно яхта.

Тя се използваше за поддръжка на потопяеми съдове — утилитарен кораб с кран на кърмата, от който висеше триместна подводница, и малък бял хидроплан на носа.

С дължината си от двайсет и един метра "Бети" беше доста малка за поддържащ съд, но недостигът в размерите се компенсираше от технологиите и — ослепително бялата „Бети" беше чисто нова и екипирана с най-модерни уреди.

— Купих я с печалбата oт едно корабокрушение, което открих — каза Никой, докато патрулираха по края на делтата.

— Какво корабокрушение? — попита Йоланте.

— Испански галеон — отвърна Никой. — Пълен със сребърни кюлчета.

— Мислех си, че сте някакъв океанограф филантроп — каза Йоланте и присви очи към него. — А не иманяр.

Никой се ухили. Беше красив мъж, строен и загорял. С тениската си, избелелите от слънцето къси панталони, моряшки обувки и тъмни очила изглеждаше страхотно. Сякаш живееше в морето, което не беше далече от истината.

— Косвен бонус от прекарването на много време на океанското дъно. Обичам моята "Бети". Има си всички модификации — радар за сканиране на дъното, четири каюти с отделни бани, а малкият хидроплан е с водонепроницаем двигател, който остава сух по време на ураган, което е задължително в Карибите.