Джон Коннолли - Жената от леса

- Възможно ли е детето да е оцеляло?

- Някой е прерязал пъпната връв с нож, така че, да, вероятно е родено живо. Дали задълго, е съвсем друг въпрос.

Нож. Паркър изобщо не се бе сетил да пита за срязването на пъпната връв. Не беше във форма.

- А намирането на трупа?

- Какво за него?

- Видях снимките. - Паркър замълча, стараейки се да се изрази правилно. - Бих очаквал повече пръст по тялото.

- Било е донякъде скрито от корените на дървото, но все пак изложено на вятъра и дъжда. Не, това не ме притесни особено.

Паркър веднага се хвана за думата.

- А какво ви притесни?

Хъбъл затанцува с пръсти по чашата като пианист, упражняващ гамите.

- Първото ми впечатление беше, че тялото може да е било преместено.

- Защо?

- Местоположението му не отговаряше напълно на формата на земята наоколо. Нямаше точно съответствие.

- Не сте го споменали в доклада си.

- Защото вероятно греша.

- Пак да попитам: защо?

- Ако останките са били местени, това щеше да доведе до значително увреждане: разместване на крайници, перфорация на кожата. Не видях следи от подобно нещо. Най-вероятното обяснение е слягане на почвата в комбинация с вятъра и дъжда.

Въпреки това оставаше нотка на съмнение, защото в противен случай Хъбъл въобще не би го споменал. Паркър не настоя повече. Беше научил достатъчно. Той благодари на лекаря за отделеното време и се поспря до рафта със снимките.

- Много кучета.

- Двайсет и седем досега, и все различни. Вие имате ли куче?

- Вече не.

- А семейство?

- Дъщеря. Живее с майка си във Върмонт.

- Значи сте сам?

- Да.

- Вземете си куче. Ще ви държи във форма, няма да ви позволява да се заседявате на едно място и ще пъди самотата.

- Странно, по-рано днес си мислех точно за това.

- Не бих го нарекъл предписание, но го приемете като съвет от лекар. Късмет в търсенето на детето. Ще ми се да мисля, че е живо. Знаете, човек трябва да се надява.

- Да - отвърна Паркър, - знам.

Маела Ломбарди усети, че някой е влизал в дома ѝ още щом затвори вратата след себе си, сякаш мебелите бяха съвсем леко разместени, а светлината на лампите - приглушена. Ноздрите ѝ доловиха миризма на кисело, а под нея – друга миризма, почти мъжка, каквато свързваше предимно с тийнейджъри, отнасящи се небрежно както към навиците, така и към хигиената си. Преди да успее да реагира, някой затисна устата и носа ѝ с парцал и миризмата на кисело надделя над всичко останало.

После мракът я погълна.

Паркър шофираше към Скарбъро в тишина. Не изпитваше нито желание, нито потребност да се разсейва с радиото. Навън се здрачаваше, гробът оставаше нейде зад гърба му. Жената беше заровена от някой местен. Пътеката не беше такава, по която би тръгнал човек, непознаващ терена. Като начало, беше прекалено трудна: втората част, водеща до гроба, беше скрита от надвиснали дървета и не беше лесно да се проследи даже през деня. Освен това човек „отдалеч“ не можеше да бъде сигурен, че не стига до някое бунгало или лагер или че не пресича територия, през която често преминават ловци или туристи, или че не се наблюдава от горските. А и самата почва: мека, лесна за копаене.

Корените на смърчовете не бяха дълбоки и беглият оглед би дал възможност на човек с известни познания за гората да намери сравнително чисто място.

И накрая, за тази работа трябваше и малко здрав разум. Дори най-хладнокръвният индивид би се притеснявал да шофира с труп в багажника. Целта му би била да се отърве от тялото възможно най-бързо, което означаваше, че никой, който не познава околността, не би избрал да зарови останките на жената точно тук. Мястото не беше просто откъснато, то беше прекалено откъснато. Не, само местен би преценил, че е подходящо за таен гроб.

Ами детето? Ако не беше заровено близо до майката - а Паркър бе все по-склонен да приеме версията на Алън и Хъбъл, че липсата му в гроба на майката вдъхва известни надежди, че е оживяло, - то този, който беше изкопал ямата, или още държеше детето, или поне знаеше къде е. Това не беше непременно нещо положително: имаше мъже -впрочем и жени, но по-рядко, - чиято низост се подхранваше от бебета. Така или иначе, загадката вероятно щеше да намери своето решение в същия район. Някой от Пискатакуа или близката околност знаеше каква е съдбата на детето.

Не беше изключено да се появи нова информация след пресконференцията на следващия ден, която местните телевизионни канали щяха да предадат на националните. Бебето беше кукичката на въдицата. Труп, намерен в гората, не беше достатъчна новина, за да привлече внимание извън границите на щата, но ако се добавеше, че тя не е просто никому неизвестна жена, намерила твърде рано смъртта си (фактът, че това само по себе си не заслужаваше вниманието на обществеността, не говореше добре за човечеството, помисли си Паркър), а млада майка на изчезнало дете, щеше да се получи интригуваща мистерия.