Джон Коннолли - Жената от леса

- Тази земя се управлява от семейна компания на име „Пискатакуа - Корени и клони“. Тялото е намерено от двамата синове. Те са снимали мястото, след като ни се обадиха, в случай че свличането продължи, но твърдят, че не са докосвали нищо, и аз им вярвам.

- Тогава кой?

- Не намерихме следи от стъпки, нито признаци на външна намеса, а навсякъде около гроба имаше разпиляна пръст.

- Животно?

- Както казах, нямаше следи. А да не забравяме, че онази нощ валя и земята беше влажна.

Алън му показа още няколко снимки, след което затвори папката и отмести лаптопа.

- Как тогава си го обяснявате? - попита Паркър.

- Не си го обяснявам.

- А ако това беше някаква история и ние просто си приказвахме?

- Имате предвид, ако мога да си измислям?

- „Спекулирам“ звучи по-професионално.

- Добре, ако „спекулирах“, например за да уплаша децата си край огъня, щях да им кажа, че дървото не е паднало, а нещо го е избутало от земята и после само се е изровило. Когато се е измъкнало навън, се е свило отново и е зачакало някой да го намери. Но това е измислица, а ние се интересуваме от истината.

Паркър помълча няколко секунди, после протегна дясната си ръка.

- Благодаря за отделеното време и помощта ви.

Двамата с Алън си стиснаха ръцете.

- Имам четири деца - каза Алън. - Три момичета и едно момче, най-малкият. Казва се Джейк. Той беше изненадата - последното изтърсване на торбата. Скоро ще стане на пет. Най-малката му кака го води с почти цяло десетилетие, а големите вече са в колежа. Обичаме ги всичките, но жена ми е луда по Джейк. Мисля, че беше решила да нямаме повече деца, а ето че той все пак е с нас.

- Пет години.

- Пет години. Колкото това дете, ако е оцеляло. Просто за да знаете, че не беше въпрос само на колегиална учтивост.

Паркър кимна.

- Може би ще се срещнем отново.

Засега съм тук - отвърна Алън. - Поне не стрелят по мен.

Следвайки знаците, Морс стигна до фара на Кейп Елизабет и паркира до едно каменисто образувание от множество слоеве кварцит, натрошен като дървени стърготини, сякаш фарът се възправяше върху останките от вкаменена гора. Тя остави Куейл да броди сам и ту задрямваше, ту слушаше класическа музика. Едва когато се мръкна, тръгна по стъпките на адвоката, пристегнала палтото си заради острия вятър откъм морето. Намери Куейл седнал на един камък под затворения ресторант, загледан във вълните, неподвижен като гаргойл на църква, като част от самата скала. Толкова дълго беше седял в тази поза, че по кожата и дрехите му сякаш се виждаха кристали от сол. За разлика от нея, той не се смущаваше от природните стихии. Да бе сложила ръка върху гърдите му, едва щеше да долови пулса на сърцето му.

- Време е - каза тя.

Д-р Кен Хъбъл беше от онези лекари, които се срещаха само в носталгичните холивудски филми и телевизионни сериали за ангели, вършещи добри дела. Имаше бяла коса и дълги бели мустаци, а рафтовете в кабинета му бяха претъпкани с благодарствени картички, детски рисунки и снимки на добрия доктор в компанията на различни дребни кученца, някои от които отпреди десетки години. Докато говореше с Паркър, той отпиваше билков чай от чаша с надпис „Най-добрият дядо“.

- Стигнах първи на мястото след откриването на тялото - рече Хъбъл. - Беше отвратителна сутрин, казвам ви. Още го усещам с костите си.

Той описа първоначалния си преглед на Паркър и му показа бележките си, направени на място, като даже му направи копия на документите, които беше препратил към медицинските експерти в Огъста.

- Нещо необичайно? - попита Паркър.

- Освен заравянето на млада майка в земята?

- Да.

Хъбъл подухна чая си.

- Вие сте били полицай, нали?

- Отдавна.

- Но все още можете да направите разлика между закопано и погребано тяло?

- Да.

- Е, тази жена е погребана, гарантирам ви. Ще се учудя, ако медицинските експерти открият признаци на външни травми.

- Външни?

Хъбъл го погледна с присвити очи над рамката на очилата си.

- Да прегледам ли слуха ви?

- Не, чувам чудесно. А вътрешни?

Хъбъл продължи да го гледа все така съсредоточено.

- Например?

- Увреждане на матката.

- Май наистина имате добър слух, след като чувате чак от Ороно.

- Значи е вярно?

Хъбъл сви рамене.

- Скоро всичко ще излезе, така че не пречи да потвърдя това, което бездруго знаете: плацентата е била преждевременно отлепена от стената на матката, което е довело до тежък кръвоизлив и смърт. Непрофесионалист не може да направи нищо вдън гората в такава ситуация.