Джон Коннолли - Душа в пламъци

Мостът се появи пред погледа ми, изгниващите лека-полека останки от предишния мост до него приличаха на мате​риализирана сянка. Бях някъде по средата, когато черно-белият експлорър се появи със святкаща сигнална лампа иззад група дървета на отсрещния край и прегради пътя. Очаквах да го видя още откакто момчето в кафенето спомена за поли​цейското разпореждане. Прекрачил бях чертата и грешката беше моя.

Продължих нататък, докато излязох от моста, после спрях и сложих ръце на волана. Мъж, наближаващ четирийсетте, по-нисък от мен, но с телосложение на плувец или гребец, слезе от експлоръра откъм страната на шофьора с ръка на пистолета, полицейската кола оставаше между нас. Косата му беше черна и имаше мустаци. Началник Алън изглежда​ше на живо по-стар, отколкото по телевизията, и мустаците не го разкрасяваха. Той тръгна бавно към мен. Почаках, до​-като ме доближи достатьчно, за да вижда цялото ми тяло, след това предпазливо преместих лявата си ръка, за да сваля прозореца.

- Книжката и талона, моля - каза той.

Ръката му не бе мръднала от дръжката на пистолета. Не изглеждаше неспокоен, но човек никога не знае какво да очаква от полицай в малко градче. Подадох му документите. Той им хвърли един поглед, но не ги прибра.

- Каква работа имате тук, господин Паркър?

- Аз съм частен детектив - отвърнах.

По погледа му разбрах, че името ми му говореше нещо. Мейн е голям щат в географски смисъл, но социално е ма​лък, а аз бях вдигнал достатьчно шум, за да бъда държан на радара от повечето служители на реда и закона, дори в периферията.

- Кой е клиентът?

- Работя за адвокат Ейми Прайс. Всички въпроси ще трябва да зададете на нея.

- Откога си в града?

- От няколко часа.

- Трябваше да ни уведомиш.

- Не знаех, че имам това задължение.

- Можеше да го приемеш за жест на учтивост при създа​дените обстоятелства. Знаеш ли къде е полицейското упра​вление?

- Да, където е и всичко останало. Вляво от службата по чистотата, вдясно от градския архив и после все направо до сутринта.

- Вдясно е от службата по чистотата, но си достатъчно близо. Искам да се върнеш и да ме чакаш там.

- Може ли да попитам защо?

- Може да попиташ, но единственият отговор, който ще получиш, е, че защото аз казвам така. Следващата стъпка ще е да те натикам отзад в моята кола и сам да те закарам там.

- Мога да се обзаложа, че белезниците ви убиват.

- Освен това са ръждиви. Свалянето им може да отнеме доста време.

- В такъв случай тръгвам към града със собствената си кола.

- Ще карам след теб.

- Това е много успокояващо.

Той ме почака да обърна и едва когато благополучно се озовах отново на моста, се качи в своя експлорър. Следваше ме неотлъчно по целия път, при все че прояви любезността да угаси сигналните светлини. Когато спрях на общинския паркинг, момчето с татуировките стоеше на вратата на ка​фенето. Махнах му с ръка и то сви рамене. „Не ти се сърдя - помислих си. - Направи каквото трябваше.“ Началникът на полицията спря до мен. Слязох от колата и го почаках да дойде. Той ми махна да вляза. Вътре, непосредствено до вра​тата, имаше бюро, зад което седеше весела на вид жена око​ло шейсетте, заобиколена от спретнато подредени купчини папки, два компютъра и диспечерско радио. Когато влязох, тя се усмихна любезно и ми предложи курабийка от чинията на бюрото. Стори ми се неучтиво да ѝ откажа, затова взех една.

- Носиш ли? - попита ме Алън.

- Отляво - отвърнах.

- Свали го и го остави при госпожа Шей.

Хванах курабийката между зъбите си, свалих сакото и връчих на госпожа Шей презрамката с кобура и пистолета.

- Благодаря - каза тя, намота ремъците около кобура и го сложи в картонена кутия, към която прикрепи карта за игра, деветка спатия. На мен подаде друга деветка спатия и заръча:

- Гледайте да не я загубите.

- Вие също - отвърнах аз.

- Вземете си още една курабийка. За всеки случай.

- За в случай, че какво? - попитах, но тя не успя да ми отговори.

Защото Алън посочи наляво, макар че офисът му беше на​дясно. Отведе ме в една от градските стаи за срещи, толкова малка, че само аз бях достатъчен, за да изглежда претъпкана.

- Настани се удобно - каза той. - Ще поръчам на госпожа Шей да ти донесе кафе.

Затвори вратата след себе си и освен това я заключи. Аз седнах, доядох първата курабийка и оставих другата на ма​сата. Имаше прозорец, който гледаше към задния паркинг, и виждах как мъж в комбинезон работи по втората полицейска кола, форд „Краун Виктория“, която очевидно бе купена на старо от друго полицейско управление - по вратата ѝ имаше следи от отлепените стикери. Трудни времена в града, труд​ни времена край океана.