Фредерик Форсайт - Иконата

С гласовете на Демократичния алианс и Съюза на патриотичните сили, неокомунистите бяха победени и решението беше прието.

Технически погледнато, изпълнението му съвсем не беше трудно. Местата за гласуване вече бяха определени. Трябваше само да се отпечатат сто и десет милиона нови бюлетини с един кратък и ясен въпрос и два отговора – „Да“ и „Не“.

На пети януари в малкото пристанище Виборг в Северна Русия един обикновен милиционер на име Пьотр Громов влезе в историята. Малко след изгрев слънце той стоеше на пристанището и гледаше как шведският товарен кораб „Ингрид В“ се готви да отплава за Гьотеборг.

Тъкмо се канеше да се върне в кабината си и да закуси, когато двама мъже в сини дочени якета излязоха иззад купчина дървени сандъци, и тръгнаха към мостика. Следвайки интуицията си, Громов им викна да спрат.

Те се спогледаха, размениха тихо няколко думи и хукнаха на бегом към кораба. Громов извади пистолета си и стреля предупредително във въздуха. От три години работеше на пристанището, за първи път му се налагаше да вади оръжие и това му достави страхотно удоволствие.

Двамата моряци спряха. Според документите им бяха шведи. По-младият говореше англииски. Громов знаеше няколко думи на английски, но беше работил достатъчно дълго на пристанището, за да се оправя с шведския далеч по-добре.

– Закъде сте се разбързали толкова. – обърна се той към по-възрастния мъж.

Моряците не казаха нито дума. Всъщност и двамата изобщо не разбраха какво ги пита. Той се протегна и свали дебелата кожена шапка на по-възрастния. Лицето му се стори познато. Беше го виждал и преди. Милиционерът и побягналият руснак се гледаха очи в очи. Къде беше виждал това лице? На трибуна.., пред множество екзалтирани привърженици...

– Сетих се – каза той. – Ти си Игор Комаров.

Комаров и Кузнецов бяха арестувани и докарани в Москва. Бившият лидер на Съюза на патриотичните сили веднага беше обвинен в държавна измяна и бе поставен под арест до насрочване на делото. По ирония на съдбата той бе изпратен в затвора „Лефортово“.

В продължение на десет дни националният дебат се вихреше по вестниците, списанията, радиочестотите и телевизионните канали на Русия. Всеки политически коментатор се чувстваше задължен да даде мнението си.

Следобед на четиринайсети януари отец Григорий Русаков свика митинг в Олимпийския стадион в Москва. Обръщението му беше предавано по всички телевизии в страната и според изчисленията на социолозите достигна до осемдесет милиона руснаци.

Посланието му беше кратко и ясно. В продължение на седемдесет години руският народ бе благославял комунизма и диалектическия материализъм и бе предаден и от двете. През последните петнайсет години беше заложил на републиканския капитализъм и виждаше надеждите си излъгани. Затова отец Григорий призова слушателите си в деня за размисъл да се върнат към Бога на техните бащи, да се обърнат към църквата и да потърсят съвет свише.

Чуждестранните наблюдатели отдавна бяха добили впечатлението, че след седемдесет години комунистическа индустриализация руснаците са станали една урбанизирана нация. Но предположенията им бяха погрешни. Дори и в началото на третото хилядолетие над петдесет процента от руския народ продължаваше да живее в незнайни градчета и селца, пръснати из огромната територия на страната, която се простираше от Беларус до Владивосток на близо десет хиляди километра, обхванали девет часови пояса.

В тази необятна земя се намираха стоте хиляди енории, които съставяха стоте митрополии на Руската православна църква. Всяка от тях разполагаше с по-голям или по-малък храм за нуждите на местните вярващи.

Именно в тези храмове в мразовитата утрин на шестнайсети януари се стекоха петдесет процента от жителите на Русия, и от всеки амвон местният свещеник прочете на енориашите си писмото на патриарха.

Станало впоследствие известно като Великата енциклика, то бе може би най-силното и въздействащо послание, което Алексей II някога бе отправял към народа си. Светият синод го бе приел една седмица по-рано с убедително, макар и не пълно, мнозинство.

След утринната служба руснаците излязоха от църквите и отидоха да гласуват. Поради огромните размери на страната и липсата на компютърно оборудване в селските райони бяха необходими два дни, за да се преброят гласовете. От действителните гласове резултатът бе шейсет и пет процента „за" , трийсет и пет процента – "против".