Фредерик Форсайт - Иконата

Патологът пое дълбоко въздух, овладя се и продължи с кроткия и спокоен глас на човек, който говори на малко и доста тъпичко дете.

– Въпросът, драги ми Бородин, е: кой е мъртъв?

– Ами американския турист, разбира се. Нали имате кокалите му там.

– Да, имам кокали, следовател Бородин. – Лекарят наблегна на думата „следовател“, намеквайки, че онзи отсреща ще се озори да намери и пътя до тоалетната ако не следва куче-водач. – Очаквах да открия и следи от тъкани, мускули, сухожилия, кожа, коса, нокти, вътрешности.., или поне два-три грама костен мозък. Но какво намирам? Кости, само кости.

– Не ви разбирам. Какво им е на костите?

Търпението на професора окончателно се изчерпа и на Бородин му се наложи да отмести слушалката от ухото си, за да не му се спука тъпанчето.

– Нищо им няма на шибаните кости. Много са си хубави даже. Като ги гледам, от двайсет години насам не са мръднали. Защото по мои сметки горе-долу преди толкова време е умрял някогашният им собственик. Онова, което се опитвам да втълпя в тъпата ви глава, е че някой си е направил труда да взриви най-обикновен скелет от ония, дето всеки студент по медицина държи в ъгъла на стаята си.

Бородин зяпна като риба.

– Искате да кажете, че американецът не е бил в онази стая? – попита той.

– Не и когато е станала експлозията – отвърна професор Кузмин. – Кой беше той всъщност? Или по-скоро кой е, тъй като най-вероятно си е жив и здрав?

– Не знам. Някакъв американски учен.

– А, виждате ли, интелектуалец. Като мен. Е, кажете му, че ми харесва чувството му за хумор. Къде да ви пратя доклада от анализа?

Последното нещо, което Бородин искаше, бе този доклад да се озове на бюрото му. Затова даде името на един генерал-майор от Президиума на милицията и каза на професора да го прати там.

Папката пристигна в кабинета на генерала още същия следобед и той веднага се обади на полковник Гришин, за да му съобщи новината. Не получи похвала.

До вечерта Анатолий Гришин бе мобилизирал личната си армия от информатори, която съвсем не беше за подценяване. Хиляди копия на паспортната снимка на Джейсън Монк бяха раздадени на членовете на Черната гвардия и Младежката бойна лига, които се пръснаха по улиците на Москва да търсят издирвания. По мащабност и всеобхватност операцията многократно надхвърляше усилията, вложени в издирването на чистача Леонид Зайцев.

Други снимки бяха връчени на шефовете на кланове в мафията на Долгоруки с нареждане обектът да се издири и задържи. Информаторите в милицията и имиграционните власти бяха предупредени да си отварят очите, Награда от сто милиарда рубли бе обявена за беглеца – сума, от която дъхът секваше.

Гришин успокои Игор Комаров, че от толкова очи и уши американецът просто няма къде да се скрие. Тази огромна мрежа от информатори беше в състояние да проникне във всяко кътче на Москва, във всяка дупка, във всеки ъгъл. Ако не се заключеше в собственото си посолство, откъдето не можеше да навреди, Джейсън Монк щеше да бъде открит.

Гришин бе почти прав. Но имаше едно място, до което руснаците нямаха достъп, и това бе затвореният и непристъпен свят на чеченците.

Джейсън Монк се бе преселил именно в този свят – в един безопасен апартамент над малко магазинче за подправки, охраняван от Мехмед, Аслан, Шариф и десетки други невидими хора на улицата, които надушваха руснаците на километри и си контактуваха на език, който никой друг не разбираше.

Във всеки случай Монк вече бе осъществил втория си контакт.

От всички воини на Русия, действащи или уволнени, единственият, който по престиж можеше да се мери с десетина други, бе армейски генерал Николай Николаев.

На прага на седемдесет и четвъртата си година той все още внушаваше респект. Високата му фигура, изправената стойка, буйната бяла грива, загорилото лице, брулено от хиляди ветрове, и неизменните мустаци, засукани гордо в краищата, го отличаваха от останалите, където и да отидеше.

Беше прекарал живота си като танкист, командир на механизирана пехота. Беше се бил на всеки фронт, във всяко сражение, състояло се през петдесетте му години служба, и за онези, които бяха служили под негово командване – може би милиони към края на 1999-а, – той бе легенда.

За всеки бе ясно, че той щеше да се пенсионира като маршал, ако не беше "неприятният" му навик да не цепи басма на политици и службогонци.

Също като Леонид Зайцев, за когото той никога нямаше да си спомни, но когото навремето не потупал по рамото в един лагер край Потсдам, генералът бе роден край Смоленск на запад от Москва, само че единайсет години по-рано, през зимата на 1925-а.