Фредерик Форсайт - Иконата

Шефът на пропагандата на Съюза на патриотичните сили се яви на местопроизшествието в пет часа сутринта и изслуша тревожния разказ на началника. В седем се обади на полковник Гришин.

Малко преди този час наетият автомобил и волвото бяха зарязани край Манежния площад. Наетата кола щеше скоро да бъде намерена и върната на агенцията, а волвото, оставено отключено с ключовете на стартера, щеше без съмнение да бъде откраднато още преди изгрев слънце, както всъщност и стана.

Бившите командоси закусиха в долнопробното кафене на летището и един час по-късно се качиха на първия самолет за Хелзинки.

Докато тримата напускаха Русия по въздух, полковник Гришин оглеждаше с дива ярост унищожената печатница. Щеше да има разследване, разбира се. Лично той щеше да го назначи и тежко и горко на онези, които бяха замесени. Но професионалното му око му подсказваше, че атентатът е дело на професионалисти, които той се съмняваше, че ще открие.

Кузнецов не беше на себе си. Всяка седмица през последните две години съботният таблоид „Пробудисъ!“ бе разнасял словата и тезисите на Игор Комаров до пет милиона домакинства из цяла Русия. Идеята да се основе национален седмичник, издаван изцяло от Съюза на патриотичните сили, бе негова. Той бе предложил да се започне издаването на месечното списание „Родина“.

Тези две издания, смесица от лесни конкурси с големи награди, секс-изповеди и расова пропаганда, бяха разнасяли думите на лидера до всяко кътче на страната и бяха допринесли невероятно много за неговата популярност сред електората.

– Кога можете да възстановите производството? – попита Кузнецов главния печатар.

– Когато се снабдим с нови преси – сви рамене човекът. – Тези не могат да се поправят. Най-рано след два месеца.

Кузнецов пребледня от ужас. Още не беше уведомил самия лидер. Успокояваше се, че грешката е на Гришин, задето не бе осигурил по-надеждна охрана на мястото, но така или иначе, едно беше сигурно: вестникът нямаше да излезе тази събота, нито пък списанието – в края на месеца. И това щеше да продължи най-малко десет седмици. А президентските избори бяха след осем.

Утрото не беше добро и за следователя Бородин, макар да бе дошъл на работа в отдел „Убийства" на „Петровка" в добро настроение.

Ведростта му през изминалата седмица не бе останала незабелязана от колегите му, въпреки че никой не намираше обяснение за нея. А то всъщност беше съвсем просто: предавайки двата ценни документа на полковник Гришин след все още неизяснената експлозия в хотел „Метропол“, Бородин си бе заработил солидна добавка към месечните доходи.

Лично той бе убеден, че няма никакъв смисъл да продължава разследването на атентата в хотела. Ремонтните работи вече бяха започнали, застрахователите, най-вероятно чужденци, щяха да покрият разходите, американският гост бе мъртъв и мистерията беше пълна. А дори да подозираше, че интересът на Гришин към американеца има нещо общо с внезапната му смърт, Бородин не смяташе да го прави на въпрос.

След по-малко от два месеца Игор Комаров без съмнение щеше да стане новият президент на Руската федерация, а вторият човек след него щеше да бъде полковник Гришин. Зашеметяващи награди очакваха онези, които му бяха служили добре в опозиционните години.

Всички в отдела обсъждаха снощния атентат в печатницата в Съюза на патриотичните сили. Бородин веднага приписа вината на комунистите на Зюганов или пък на платените разбойници на някоя мафиотска групировка. Не му беше ясен само мотивът. Тъкмо споделяше теориите си с колегите, когато телефонът на бюрото му иззвъня.

– Бородин? – попита глас отсреща.

– Да, инспектор Бородин е на телефона.

– Обажда се Кузмин.

Следователят напъна мозъка си, но нищо не му дойде на ум. – Кой?

– Професор Кузмин. Съдебна медицина. Втори медицински институт. Вие ли сте ми изпратили пробите от атентата в „Метропол“? На папката пише вашето име.

– А, да, аз отговарям за случая.

– Значи сте пълен глупак.

– Моля?

– Току-що приключих анализа на тленните останки, които ми донесохте от хотелската стая. Заедно с една шепа стърготини и стъкълца, които нямат нищо общо с мен – каза сприхавият патолог.

– И какъв е проблемът, професоре? Човекът е мъртъв, нали?

Гласът отсреща вече притреперваше от гняв.

– Разбира се, че е мъртъв, идиот такъв. Нямаше да е на парчета в лабораторията ми, ако беше жив.

– Тогава не виждам къде е проблемът. От години се занимавам с убийства и по-мъртъв труп не съм виждал.