Зад волана на волвото, оборудвано с нови гуми и също толкова нови московски регистрационни номера, седна Брайън. От тримата само той говореше руски и можеше да се оправи, ако някой ги спреше на проверка.
Паркираха на три пресечки от целта и извървяха останалия път пеша. Телената ограда не бе пречка за яките клещи. Тримата мъже притичаха приведени петнайсетте метра до сградата и изчезнаха в сянката на купчина варели с мастило.
Петнайсет минути по-късно самотният пазач излез да направи огледа си. Чу някакъв трясък в тъмното, обърна се като ужилен и насочи фенерчето си към мястото, откъдето бе дошъл шума. До стената на склад, стиснал бутилка водка в ръка, лежеше пияница.
Преди пазачът да проумее как се е озовал този нещастник в заградения двор, от купчината варели зад гърба му изскочи облечена в черно фигура и го удари по главата с парче оловна тръба. Единственото, което пазачът успя да види, бяха свитките пред очите му.
Докато Брайън облепяше глезените, китките и устата му с широка и здрава лепенка, Сайрън и Мич се заеха с катинара. Щом отвориха вратата, тримата придърпаха безжизнения пазач вътре, положиха го до стената, влязоха и затвориха след себе си.
Ред слаби крушки мъждукаха от тавана на просторното помещение и хвърляха мижава светлина към съоръженията вътре. Голяма част от пространството бе заето от огромни роли вестникарска хартия и варели с мастило, но в средата на печатницата се издигаха трите масивни преси за офсетов печат, за които всъщност бяха дошли.
Тримата знаеха, че някъде в другия край на сградата има още един пазач, който удобно се е настанил в стъклената си кабина и гледа телевизия или чете вестник. Брайън тихо се промъкна между машините да обезвреди и него и се върна да пази на задната врата.
Сайрън и Мич добре познаваха трите преси пред тях. Бяха американски, произведени в заводите „Бейкър-Пъркинс“ и не можеха да бъдат купени в Русия. Доставяха се само по море след дълго пътуване от Балтимор до Санкт Петербург. Ако основната им рама бъдеше изкривена, дори Боинг 747 нямаше да може да транспортира необходимите резервни части по въздух. В ролята на финландски издатели, замислили да преоборудват печатницата си с преси „Бейкър-Пъркинс“, Сайръс и Мич бяха разведени из производствените помещения на една английска печатница, която работеше със същите машини. С останалите подробности, които им бяха необходими, ги запозна пенсиониран печатар, солидно възнаграден за услужливостта си.
Знаеха, че трябва да атакуват на четири места. Огромни роли деветдесетграмова хартия захранваха всяка преса и съоръженията, които я подаваха – така наречените „звезди“ – представляваха сложен механизъм, изчислен да зарежда нова рола на мястото на свършилата без да се спира печатането. Първата цел бяха „звездите“ – по пет за всяка машина. Сайрън започна да поставя малките си бомби така, че агрегатите никога да не заработят отново.
Мич се зае с механизмите за подаване на мастилото. Офсетовата преса работеше с четири цвята и подаването на точно определено количество от всеки цвят в подходящия момент зависеше от смесително устройство, захранвано от четири огромни контейнера с мастило в четирите основни цвята.
След като приключиха с тези две възлови съоръжения, двамата саботьори се заеха със самите преси.
За останалите бомби избраха основната рама и лагерите на натисковия цилиндър – по един на всяка машина.
На двайсетата минута от влизането им в печатницата Мич посочи часовника си и кимна на Сайрън. Беше един часът, а хронометрите бяха настроени за един и половина. Пет минути по-късно тримата отново бяха навън, влачейки вече свестилия се, но безпомощен пазач след себе си. На двора щеше да му е студено, но поне нямаше да е застрашен от експлозията. Колегата му, който лежеше на пода в кабинката, беше далече и не мажеше да пострада.
В един и десет тримата се качиха на волвото и потеглиха. Двайсет минути по-късно вече бяха прекалено далеч, за да чуят почти едновременните взривове и трясъка на разбитите части по циментовия под.
Експлозиите бяха така добре изчислени, че дори не обезпокоиха кроткия сън на жителите на квартал Воронцово. Едва когато пазачът на двора прекоси, подскачайки разстоянието до предната врата и натисна копчето на алармата, полицията най-после беше уведомена за случилото се.
Освободени от лепкавите си „окови“, пазачите установиха, че телефоните не са прекъснати и се обадихана на началника на печатницата, чиито домашен номер стоеше окачен на стената в канцеларията. Той пристигна в три и половина и с ужас огледа останките от скъпите машини. После позвъни на Борис Кузнецов.
Читать дальше