Фредерик Форсайт - Иконата

За всеки младеж, пожелал да приеме вярата, КГБ получаваше информация от самия свещеник, определен да го покръсти. Следваше изключване от гимназията, забрана за следване в университет, а понякога дори и екстрадиране на семейството. Практически нищо не оставаше скрито от КГБ. Цялото духовенство – дори и онези негови членове, които съвестно си вършеха работата – бе подложено на всеобщо подозрение и ненавист.

Комунистите използваха метода на тоягата и моркова – дебела тояга и отровен морков.

Защитниците на Църквата твърдят, че алтернативата е била окончателно ликвидиране на Руската православна църква и смятат, че нейното запазване – в какъвто и да било вид – си е струвало унижението.

Поемайки поста, кроткият, смирен и сдържан Алексей Втори бе наследил митрополити, обвързани в съюз с атеистичната държава, и духовенство, опозорено и дискредитирано сред хората.

Имаше и изключения, разбира се. Странстващи свещеници без паства, които проповядваха скришом, измъквайки се на косъм от ареста, или пък биваха задържани и изпращани по лагерите. Аскети, които се уединяваха в манастирите да съхранят вярата с лишения и молитви. Но хората почти не знаеха за тях.

След падането на комунизма се създадоха условия за ново начало, за възраждане, което да върне Църквата и Святото слово в живота и сърцата на иначе дълбоко религиозния руски народ.

Но те бяха използвани от други, по-нови църкви, силни, мощни пробивни и готови да отидат и да проповядват на хората в домовете и работните им места. Петдесятниците се умножиха, американски мисионери нахлуха в страната с техния баптизъм, мормонизъм и адвентизъм. Реакцията на Руската православна църква бе да помоли Москва за забрана на чуждите проповедници.

По мнението на много хора коренните реформи в православната йерархия така или иначе бяха обречени на провал заради лошото състояние на духовенството в низините. Свещениците, обучени по времето на комунизма, бяха ограничени и необразовани, говореха на архаичния език от писанията, увличаха се по сухи проповеди и досадни нравоучения и не бяха подготвени да се обръщат към голяма аудитория. Онези, които ги слушаха в църквите, бяха предимно стари хора.

Пропуснатата възможност беше огромна, защото когато стана ясно, че диалектическият материализъм е грешна религия, а демокрацията и капитализмът не могат да нахранят телата, камо ли душите, руският народ започна да изпитва дълбока нужда от утеха. Но нямаше кой да му я даде.

Вместо да изпрати най-добрите си млади свещеници да проповядват вярата и да привличат съмишленици, Руската православна църква остана в църквите, манастирите и семинариите да чака хората да дойдат при нея. Единици дойдоха.

След падането на комунизма Църквата отчаяно се нуждаеше от вдъхновен и завладяващ водач, но изборът на кроткия ерудит Алексей Втори не можеше да ѝ го осигури. Встъпването му в длъжност бе резултат от компромиса между различните фракции сред митрополитите, които се спряха на него с убеждението, че няма да им създава проблеми.

Но въпреки тежкото наследство и липсата на лидерски качества, Алексей Втори не беше лишен от реформаторски усет, който постепенно намери изява. Патриархът направи три важни неща.

Първо, раздели територията на Русия на сто митрополии, далеч по-малки от съществуващите до момента. Това му даде възможност да ръкоположи за митрополити най-добрите и мотивирани млади свещеници, най-малко покварени от намесата на вече несъществуващия КГБ. След това Алексей Втори лично посети всяка епархия и се смеси с вярващите, както никой руски патриарх преди него не бе правил.

Второ, прекрати безумните антисемитски излияния на Санктпетербургския митрополит Йоан и даде съвсем ясно да се разбере, че всеки свещеник, дръзнал да проповядва омраза към Човека вместо любов към Господа, ще бъде отлъчен от Църквата. Йоан почина през 1995-а все още изпълнен с ненавист към евреите и Алексей Втори.

Накрая, с риск да си спечели врагове, патриархът лично помилва обаятелния млад отец Григорий Русаков, който упорито отказваше да се грижи само за едно паство и никога не съблюдаваше разпоредбите на митрополитите, през чиито територии минаваше по време на митарствата си.

Много патриарси щяха да порицаят странстващия свещеник и да забранят достъпа му до амвона, но Алексей Втори предпочете да пощади младия отец. Със вдъхновеното си и завладяващо слово отец Григорий достигаше до сърцата на младите и непосветените – нещо, с което митрополитите не можеха да се похвалят.