Фредерик Форсайт - Иконата

– Както сигурно знаеш, Комаров е обещал на своите партньори и спонсори от мафията на Долгоруки целия свят и всичко в него. Съвсем скоро те ще бъдат държавата. Какво ще стане с теб тогава ?

– Добре. Мога да те скрия. Докога, дори и аз не знам. Сред нас никой няма да те намери, освен ако ти не поискаш. Но не можеш да живееш тук. Прекалено очевидно е. Имам много тайни квартири. Ще трябва да се местиш от една в друга.

– Няма проблеми – отвърна Монк. – Но за да се движа свободно, ще ми трябват документи. Отлично фалшифицирани.

Гунаев поклати глава.

– В тази страна никой не фалшифицира документи. Купува си истински.

– Забравих.

– Какво друго ти трябва?

– Като за начало, това.

Монк написа няколко неща на листче и му го подаде. Гунаев прегледа списъка. Всичко можеше да се намери. Когато стигна до последния ред, попита:

– Това пък за какво ти е?

Монк обясни.

– Нали знаеш, че притежавам половината "Метропол" – въздъхна Гунаев..

– Ще се опитам да ползвам другата половина – отвърна Монк.

Чеченецът не разбра шегата.

– Според теб с колко време разполагаш, преди Гришин да разбере, че си тук?

– Зависи. Около два дни, може би три. Като тръгна насам-натам, няма начин да не останат следи, някой да не проговори.

– Добре. Ще ти дам четирима души. Те ще ти пазят гърба и ще те придвижват от място на място. Началник ще им бъде един от тримата, с които се запозна. Мехмед, караше беемвето. Много е добър. Давай му списък с онова, което ти е необходимо. Ще ти го осигуря. Но пак ти казвам, че си луд.

Към полунощ Монк вече беше в стаята си в хотел „Метропол". В края на коридора пред асансьорите имаше широко пространство с четири кожени кресла.

В две от тях седяха двама мъже и кротко четяха вестници. Щяха да останат там цяла нощ. В малките часове на утрото в стаята на Монк бяха доставени два куфара.

Повечето московчани и сто на сто всички чужденци смятат, че патриархът на Руската православна църква живее в пищен апартамент дълбоко в сърцето на средновековния Данииловски манастир зад белите назъбени стени, сред гората от църкви и катедрали.

Така си мислят всички. А Църквата старателно подхранва мита. В една от огромните административни сгради на манастира, охраняван от верни до смърт казашки войници, патриархът наистина разполага с цял етаж, откъдето се решават съдбините на Патриаршията на Москва и цяла Русия. Но Негово светейшествто не живее там.

Домът му се намира в скромна градска къща на улица „Чисти переулок“ номер 5 близо до централната част на града. Там за светия отец се грижат личен секретар, иконом, двама прислужници и три монахини, които чистят и готвят. Шофьорът идва на повикване, а пред вратата неотлъчно пазят двама казашки войници. В сравнение с великолепието на Ватикана и пищността на палата на гръцкия патриарх, жилището на руския патриарх изглежда направо бедно.

През зимата на 1999-а патриарх на Руската православна църква все още беше Негово светейшество Алексей Втори, избран десет години по-рано непосредствено преди падането на комунизма. На петдесет години той наследи една Църква, покварена и опетнена отвътре, и преследвана и опорочена отвън.

Още в първите дни след революцията Ленин, които ненавиждаше свещениците, си даде сметка, че комунизмът има един-единствен съперник в борбата за сърцата и мислите на многобройното руско селячество. И се закле да го унищожи. Чрез системно насилие и корупция той и последователите му почти успяха.

При цялата си жестокост Ленин и Сталин не посмяха да пристъпят към пълното ликвидиране на духовенството и Църквата, от страх че могат да предизвикат бунт, който дори НКВД не би бил в състояние да потуши. Затова след първите погроми, когато се палеха и плячкосваха църкви и свещеници увисваха на бесилото, Политбюро реши да унищожи Църквата, като я дискредитира.

Методите бяха разнообразни. В Семинарията, контролирана от НКВД, а по-късно от КГБ, не се приемаха умни и интелигентни хора. Само селяни от периферията на Съветския съюз – Молдавия на запад и Сибир на изток – биваха допускани да учат за свещеници. Нивото на образованието се поддържаше ниско и духовенството постепенно започна да запада.

Повечето църкви просто бяха затворени и оставени да се рушат. Онези, които продължаваха да работят, се посещаваха предимно от бедни и стари – а следователно и безобидни – християни. Енорийските свещеници бяха длъжни да докладват редовно на КГБ и го правеха, превръщайки се в информатори срещу собственото им паство.