Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

Пендъргаст кимна.

— По мое мнение важните въпроси са не толкова кои са били жертвите, защо са били избрани или как е извършено убийството.

— При убийство какво друго може да се пита освен кой, защо и как?

— Драги Винсънт, има и къде .

Звуковият инженер закачи микрофона за ризата на Хариман, нагласи го както трябва и след това се оттегли при своята апаратура.

— Моля, кажете няколко думи за проба – подвикна той от мястото си. – С нормален тон.

— Говори Брайс Хариман – каза репортерът. – Да вървим тогава ти и аз, на небето се е проснал вечерният час {27} 27 „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфок“. Първото стихотворение на британския поет от американски произход Т. С. Елиът. Превод Цветан Стоянов – Б. пр. .

— Чудесно, силата е добра. – Инженерът даде знак на продуцента с вдигнат палец.

Хариман се огледа наоколо от студийната сцена. Телевизионните студиа винаги го забавляваха: десет процента беше аранжирано така, че да прилича на нечия всекидневна или кабинет на водещия, а останалата част беше истински хаос от бетонов под и висящи прожектори, зелени екрани и камери, снопове кабели и стоящи наоколо хора, които гледаха.

Това беше третото му участие в телевизионно предаване тази седмица, и всяко беше по-продължително от предишните. Случващото се беше като барометър колко успешни бяха статията и нейните продължения. Първа беше местна нюйоркска телевизия, която му посвети двеминутен запис. Последва появата му в предаването на Мелиса Мейсън – едно от най-популярните токшоута в района на трите щата {28} 28 Голям Ню Йорк – Б. пр. тогава се чу новината за двойното убийство, което точно отговаряше на неговото предсказание. И сега се явяваше при големите клечки: „Америка тази сутрин с Кейти Дюрант“ – едно от най-големите утринни шоута, излъчвано в цялата страна. А ето и самата Кейти, седнала на не повече от половин метър от него, докато й пудрят лицето по време на рекламата. Студиото на „Сутрешната Америка“ беше аранжирано като ъгъл в скъпо кафене. По фалшивите стени висяха картини на американски наивисти. Две кресла с високи облегалки едно срещу друго с дантелени покривчици на облегалките за главите, а между тях монитор с голям екран.

— Десет секунди – подвикна някой от сумрачните дълбини на студиото. Гримьорката се дръпна назад и Кейти се завъртя към Хариман.

— Чудесно е, че сте тук – каза тя и му дари прочутата си белозъба усмивка. – Страхотна статия. Наистина страхотна .

— Благодаря. – Хариман й се усмихна в отговор.

Той гледаше отброяването, което течеше на цифровия екран. След миг върху една от камерите, насочени към тях, светна червена светлинка.

Кейти насочи замайващата си усмивка към нея.

— Тази сутрин имаме късмета при нас да е Брайс Хариман, репортерът от „Ню Йорк Поуст“, който според хората е направил онова, което нюйоркската полиция не успя: да открие мотивите на убиеца, вече наричан Ловеца на глави. А сега, след скорошното двойно убийство, което пасва точно в развитата от господин Хариман теория, публикувана за първи път в коледния брой на „Поуст“, тази история като че наистина предизвика силни чувства. От града започнаха да се изнасят известни личности, рок звезди, милионери и дори босовете на престъпния свят.

Докато тя говореше, мониторът между тях, на който се виждаше логото на предаването, оживя от кратки видеоклипове на хора, качващи се на лимузини, частни самолети, които рулират по пистата, познати лица, заобиколени от телохранители, които подтичват покрай папараците. Клиповете бяха познати: Брайс ги беше гледал преди. Освен това лично беше виждал какво става. Хора, и то могъщи, бягаха от Манхатън като плъхове от потъващ кораб. И всичко това заради него. През това време средностатистическият гражданин наблюдаваше случващото се с перверзен трепет, че най-накрая вижда единия процент да си го получава.

Кейти се обърна към Хариман.

— Брайс, добре дошъл в „Америка тази сутрин“. Благодаря, че се отзова.

— Кейти, аз благодаря за поканата – отговори Хариман. Той леко се премести, обръщайки своя по-добър профил към камерата.

— Брайс, целият град говори за твоите статии – започна Кейти. – Как успя да разбереш онова, което най-добрите умове в нашата полиция със седмици не успяваха да направят?

Хариман почувства тръпка да пронизва тялото му, когато си спомни думите на Петовски: Много репортери цял живот търсят подобна история .