Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

— О, заслугата не е изцяло моя – отговори той с фалшива скромност. – Всъщност надградих работата, която полицията беше свършила до този момент.

— Обаче кога дойде, как да кажа, прозрението? – С щръкналото си носле и руси коси Кейти досущ приличаше на Барби.

— Предполагам си спомняш, че по това време наоколо се носеха много теории – отговори Брайс. – Просто аз не повярвах в идеята, че има повече от един извършител. Щом осъзнах това, беше само въпрос на време да се сетя да потърся общото между жертвите.

Тя хвърли поглед към телесуфльора, където течаха редове от първата статия на Хариман.

— Казваш, че между жертвите има набиващо се на очи сходство: пълната липса на човешко благоприличие. Че светът би бил по-добро място, ако те са мъртви.

Хариман кимна.

— Също така смяташ, че обезглавяването им е символичен жест?

— Точно така.

— Обезглавяване… някаква вероятност това да е дело на джихадист?

— Не. Не се вписва в начина на действие. Това е дело на един човек, който използва обезглавяването по някакви свои причини. Вярно е, че отсичането на главата е древно наказание, проява на Божия гняв срещу греха и покварата, които са избуяли в нашето общество. Дори терминът капитално за престъпление и наказание идва от латинското caput – глава. Обаче, Кейти, този убиец проповядва. Предупреждава Ню Йорк и едновременно с това и цялата страна, че алчността, егоизмът и грубият материализъм повече няма да бъдат търпени. Той се прицелва в най- хищните от този един процент, които през последните няколко години сякаш малко по-малко започнаха да превземат нашия град.

Кейти кимаше усърдно с блеснали очи, попивайки всяка негова дума. В този момент Брайс осъзна нещо: с тази статия се бе превърнал в знаменитост. Собственоръчно се беше заел с най-прословутата серия убийства от много години и ги превърна в своя собственост. Статиите, продължение на първата, внимателно съставени за възможно най- голяма сензация и лъскане на собственото му име, бяха черешката на тортата. Всички в Ню Йорк очакваха с нетърпение неговите думи. Те искаха, имаха нужда той да им обясни за Ловеца на глави.

А Брайс щеше да го прави с удоволствие. Това интервю беше златна възможност да раздуха славата си и точно това щеше да направи.

— Какво точно проповядва? – попита Кейти. – И на кого?

Брайс надуто оправи вратовръзката си, като внимаваше да не бутне микрофона.

— Всъщност е много просто. Погледнете какво се случва с нашия град: корумпираното богатство, което се излива тук от другата страна на света, апартаментите за петдесет или сто милиона долара, милиардерите, които се затварят в своите златни дворци. Някога Ню Йорк Сити беше град, където всички – бедни и богати, се смесваха и спогаждаха. Сега свръхбогатите превземат нашия град и тъпчат върху нас, останалите. Мисля, че посланието на убиеца за тях гласи: променете начина си на живот – Той произнесе последните думи заплашително.

Очите на Кейти се уголемиха.

— Нима искаш да кажеш, че Ловеца на глави ще продължава да убива свръхбогатите?

Хариман изчака да мине един напрегнат от очаквания миг. След това кимна. Време беше да раздуха славата си.

— Да. Но да не изпадаме в самодоволство. Може да е започнал с богатите и силните на деня – каза той, – но ако не обърнем внимание на неговото предупреждение… възможно е и да не спре дотук. Кейти, ние всички сме изложени на риск. Всеки един от нас.

Помещенията на охраната в Крайбрежния финансов център и специално тези на „ЛФК Файненшъл“ бяха разположени в голяма стая без прозорци в мазето, иззидана от сгурбетонни блокчета и обзаведена с функционални метални мебели. Но щом влязоха, Д’Агоста осъзна, че охранителната система е последна дума на техниката, чисто нова и управлявана от истински специалисти. Директорът на охраната, човек на име Храдски, беше иззел всички записи от охранителните камери в сградата и организирал копирането им на твърди дискове за техническия екип на Нюйоркското полицейско управление, който ги беше отнесъл. Но Д’Агоста не искаше да чака да ги изгледа на „Полис Плаза“ №1, което щеше да отнеме часове, ако не и цял ден, докато бъдат подготвени. Искаше веднага да ги види. Храдски любезно беше организирал всичко и бе готов да ги пусне, когато Д’Агоста и Пендъргаст дойдат.

— Господа, моля влезте. – Храдски беше нисък мъж с черна коса, комплект смайващо бели зъби, розови венци и широка усмивка, която очевидно не слизаше от устата му. Приличаше повече на бръснар, отколкото на техник по охранителни системи, обаче докато Д’Агоста го гледаше как хвърчи из прожекционната зала, включвайки това, скапвайки онова, почуквайки по тази или онази клавиатура, осъзна, че са извадили голям късмет. Повечето директори на охраната бяха неотзивчиви, ако не и откровено враждебно настроени. Този човек искаше да им помогне и явно знаеше какво прави.