Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

— И така, какво точно искате да видите? – попита Храдски. – Имаме много камери и само през последния ден са направени хиляди часове записи. Пратихме ги на вашите хора.

— Онова, което искам, е много просто. Пред вратите на кабинета им има камера. Искам да намерите този запис, да започнете от мига, в който са намерени труповете, и да върнете записа с бързи обороти назад.

— Веднага.

На Храдски му трябваха само няколко мига да подготви всичко и да угаси лампите. На екрана се появи изненадващо ясно изображение: широкоъгълна гледка към двойната врата и района около нея с бюрата от двете страни. Записът започна с мъжа, който беше намерил труповете, седнал на стол и притиснал главата си с ръце, докато секретарката беше простряна на дивана до него. След това се изправиха с усилие и мъжът задърпа жената обратно в кабинета. Няколко мига по- късно излязоха заднешком и ето ти кадъра как мъжът опитва дръжката на заключената врата с жената, после тя се връща заднешком при бюрото си, мъжът изчезна от полезрението, а вратите си оставаха затворени, докато различни хора се тълпяха насам–натам из външния офис.

Те чакаха, докато секундите се изнизваха назад. В този момент вратите се отвориха и един мъж с голям куфар за инструменти се показа вляво на сцената, крачейки назад, влезе в кабинета през вратите заднешком и те се затвориха.

— Спри го! – извика Д’Агоста.

Храдски го спря.

— Пусни го бавно напред.

Той го пусна и сега вратата се отвори и мъжът излезе.

— Спри кадъра. – Д’Агоста стана и се вторачи. Изображението беше изключително ясно. – Това е нашият човек, нали? Той излиза последен от кабинета, преди труповете да бъдат намерени. Трябва да е той. – Погледна към Пендъргаст, сякаш очакваше да му възрази.

Но не, агентът кимна и каза:

— Твоята логика е желязна.

— Погледни куфара, който носи. Достатъчно голям за меч или две глави! А времето на записа съвпада с часа на смъртта, както я определи патологът. Мамка му, това е убиецът!

— Както изглежда, извън всяко съмнение – каза Пендъргаст.

— И така, кой е той? – Д’Агоста се обърна към Храдски. – Виждали ли сте този човек преди?

Храдски се зае да мести изображението напред–назад, изолира лицето на мъжа, след това се зае с помощта на софтуера да го направи по-ясно.

— Изглежда ми познат. Мисля, че работи тук. Мамка му, та това е Макмърфи!

— Кой е той?

Храдски натисна някакъв бутон и на екрана изскочи личното му дело. Имаше негова снимка и до нея се виждаше името му: Роланд Макмърфи, помощник–вицепрезидент. Следваха всички негови лични данни: телефон, адрес на Кълъмбъс Авеню. Всичко.

— Това е нашият човек! – Най-накрая. На Д’Агоста му беше трудно да скрие екзалтацията в гласа си.

— Хм – обади се Храдски. – Не мисля така.

— Какво имате предвид?

— Дори не мога да си представя Макмърфи да направи това. Той е от онези хора с тесни рамене, двойна брадичка, хипохондрик, колекционер на пеперуди, щура се наоколо, все едно ще го нашибат с камшик.

— Понякога са хората, които най-малко подозираш – отговори Д’Агоста. – Просто избухват.

— Можем да проверим неговото движение. Съхраняваме цифрови данни за всеки, който влиза или излиза от сградата. – Храдски започна да прелиства някакви електронни файлове. – Тук пише, че не е идвал на работа. Изглежда се е обадил, че е болен.

— Значи се е обадил, че е болен, и после се е промъкнал тук. – Д’Агоста се обърна към Къри. – Прати две патрулки на неговия адрес с подкрепления. Два екипа от спецотряда са в готовност за действие, ако стане нужда. Действай.

— Слушам, лейтенанте.

Храдски прочисти гърлото си.

— Това, което предположихте – че се е промъкнал тук – би било трудно, ако не и невъзможно. Тук имаме най-модерна охрана.

Пендъргаст каза тихо:

— Мога ли да помоля за нещо?

Д’Агоста го погледна.

— Да, разбира се. Казвай.

— Убиецът е излязъл от кабинета в четири часа и една минута следобед. За колко време се стига оттам до главното стълбище?

— Бих казал от шест до осем минути – отговори Храдски, след като помисли.

— Чудесно. Да проверим тогава записа на камерата във фоайето в четири и осем минути.

Храдски го приготви и след минутка те вече гледаха мъжа с калъфа за чело да излиза от фоайето в четири и осем.

— А сега – продължи Пендъргаст – продължете да връщате записа от камерата във фоайето, докато не го видим да влиза.

Гледаха видеото обратно, докато не видяха мъжа да излиза от вратата и да върви заднешком, изчезвайки от погледите им.