Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

— И какъв е отговорът?

— Нека перифразирам друг мъдрец – богатите винаги ще са при нас {45} 45 Алюзия с думите на Исус Христос: „… сиромасите всякога имате при себе си…“ (Мат.26:11) – Б. ред. . Няма отговор, освен да се погрижим ние, богатите, да не използваме парите си като средство за потисничество и подкопаване на демокрацията.

Д’Агоста се изненада от това нехарактерно за агента философско отклонение.

— Да, но този град, Ню Йорк, се променя. Сега само богатите могат да си позволят да живеят в Манхатън. Бруклин и дори Куинс вървят по същия път. Къде работещите като мен ще живеят след десет или двайсет години?

— Ню Джърси винаги ще го има.

Д’Агоста преглътна.

— Пошегува се, нали?

— Боя се, че стаята с трофеите предизвика у мен неподходяща лековатост.

Д’Агоста веднага разбра. Същото правеха и патолозите с жертва на убийство, отворена на масата, като подмятаха шеги за спагети и кюфтета. Ужасът, на който в момента бяха станали свидетели, трябваше да бъде прогонен с нямащи нищо общо закачки.

— Да се върнем отново на случая – подхвърли Пендъргаст забързано. – Трябва да ти призная, че се чувствам потиснат и дори отрезвял.

— Защо?

— Озмиян изцяло ме заблуди. Докато не се опита да ни пробута Хайтауър за заподозрян, нямах и най-малкото съмнение, че той може да е нашият човек. Това ще ме тревожи много, много дълго време.

Два месеца по-късно

Залязващото слънце позлатяваше склоновете на Индийските външни Хималаи, хвърляйки дълги сенки над предпланините и каменистите долини. Близо до подножието на веригата Дауладар в Химачал Прадеш, на около осемдесет километра северно от Дарамсала, цареше тишина, като се изключи бумтенето на дългите тибетски рогове, които призоваваха монасите на молитва.

От кедровите гори нагоре се виеха серпентините на черен път, който дълго се катереше край заплашителните извисяващи се скали към връх Хануман Джи Кай Тиба на височина 5639 метра – най-високият в цялата верига. След около три километра една почти невидима пътека се отделяше от пътя и започваше да се отдалечава от върха. Притисната в скалното лице, в което беше изсечена, тя се изкачваше, правейки няколко спиращи дъха тесни завоя, докато най-накрая стигаше до каменна издатина. Тук от стотици години се издигаше голям манастир, изсечен в самия камък и едва забележим на фона на скалите, които го заобикаляха. Издълбаната украса на скосените му покриви и стърчащи фронтони беше почти напълно износена от времето и сезоните.

В малък двор високо в манастира, заобиколен от три страни с колонада, която гледаше надолу към долината, седеше Констънс Грийн. Тя не помръдваше, докато наблюдаваше момченцето на около четири годинки, което играеше в краката й. То подреждаше комплекти молитвени мъниста в забележително сложна схема за дете на неговите години.

В момента роговете нададоха втори скръбен сигнал и в тъмната рамка на вратата се показа фигура на мъж в началото на шейсетте, облечен в алените и шафранени на цвят роби на будистки монах. Той погледна Констънс, усмихна се и кимна.

— Време е – каза мъжът на английски с тибетски акцент.

— Знам. – Тя отвори прегръдките си, а момчето стана и се обърна към нея, за да я прегърне. Тя го целуна по главата, а после и по бузите. Едва тогава го пусна и позволи на монаха на име Тсеринг да го поведе за ръка през двора в подобния на крепост манастир.

Облегната на една от колоните, Констънс се загледа в безкрайния планински пейзаж. Долу се чу някаква суматоха: гласове, цвиленето на кон. Очевидно в манастира беше пристигнал гост. Констънс не обърна внимание на ставащото. Гледаше апатично към горите далеч под нея и драматичните склонове на Бялата планина, които се издигаха наоколо. С познатите звуци на монотонното монашеско пеене се разнесе и миризмата на сандалово дърво. Докато погледът й се рееше из огромния простор, Констънс осъзнаваше, както често се случваше тези дни, едно неясно чувство на неудовлетворение, една незадоволена нужда, една недовършена задача. Това й безпокойство я озадачаваше: беше със своя син на красиво и спокойно място, убежище за медитация и размишления. Какво повече би могла да иска? Въпреки това безпокойството сякаш нарастваше.

— Води ме сред всички беди – измърмори тя тихо за себе си древната будистка молитва. – Само по този път мога да преобразя отрицателното в положително.

Сега гласовете се чуха от тъмния коридор вътре и тя се обърна към тях. Миг по-късно висок мъж, облечен в прашни старомодни пътни дрехи, се появи в двора.