Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

— Чете ли за пресконференцията на Нюйоркското полицейско управление тази сутрин? – попита той, докато продължаваше да се върти със стола насам-натам.

— Да.

— Излезе, че убиецът, или Ловеца на глави, както ти го прякороса, е бащата на първата жертва. Антон Озмиян.

Хариман отново преглътна, този път по-трудно.

— Разбрах.

— Разбрал си. Много се радвам, че си го направил… най-накрая. – Петовски отново се вторачи в Хариман, фиксирайки го с поглед. – Антон Озмиян. Би ли го нарекъл религиозен фанатик?

— Не.

— Би ли казал, че е убивал като начин – цитирам – „да проповядва на града“?

Хариман потрепери вътрешно, когато чу своите собствени думи запратени срещу него.

— Не, не бих.

— Озмиян! – Петовски строши молива на две и с отвращение запрати парчетата в кошчето за боклук.

— Господин Петовски, аз… – започна Хариман, но главният редактор вдигна пръст, за да го накара да млъкне.

— Излиза, че Озмиян не се е опитвал да изпрати послание на Ню Йорк. Не е избирал корумпирани и покварени хора като предупреждение срещу масите. Не е отправял изявление към нашата разделена нация, че деветдесет и деветте процента няма повече да търпят произвола на единия процент богаташи. Всъщност той беше част от този един процент! – изпръхтя Петовски. – И сега, благодарение на теб, всички от „Поуст“ приличаме на някакви жалки тъпаци.

— Обаче и полицията…

Рязък жест му запуши устата. Петовски остана смръщен за малко, после продължи:

— Добре, слушам те. Сега имаш възможност да обясниш статиите, които написа. – Престана да се върти насам-натам, седна на стола със скръстени ръце и се облегна удобно.

Хариман мислеше трескаво, но нищо не му хрумваше. Откакто чу новините, непрекъснато разсъждаваше за това. Напоследък обаче бе преживял толкова стресови ситуации – арестуването, опрощаването и излизането от затвора, установяването, че теорията му за обезглавяванията е погрешна, че главата му беше зашеметена и празна.

— Господин Петовски, нямам никакво извинение – успя най-накрая да каже. – Стигнах до теория, която сякаш обхващаше всички факти. Полицията също я прие. За съжаление беше невярна.

— Теория, която предизвика необичайни безредици в Сентръл Парк, за които ченгетата също ни обвиняват.

Хариман наведе глава.

След известна пауза Петовски въздъхна дълбоко.

— Е, това поне е честен отговор – каза той. След това енергично се изправи на стола. – Добре, Хариман, ето какво ще направиш. Ще напрегнеш живото си въображение и ще преработиш своята теория така, че да пасне на Озмиян и онова, което е извършил.

— Не съм сигурен, че разбрах правилно.

— Нарича се пропаганда. Ще масажираш, бъхтиш и месиш фактите. Ще насочиш първоначалната си теория в нова посока, ще поразмишляваш върху някои от мотивите на Озмиян, които ченгетата не са споменали на днешната пресконференция. Ще кажеш и нещо за безредиците в Сентръл Парк и ще обединиш всичко в един репортаж, който ще представи нещата така, все едно сме държали пръста си на пулса през цялото време. Все още сме в Града на безкрайната нощ, а бремето на милиардерската класа продължава да виси на врата му. Разбра ли? А Озмиян е самото въплъщение на алчността, облагите, егоизма и презрението, което класата на милиардерите изпитва към работническата класа в града. Така, както сме писали през цялото време. Това е пропагандата. Схвана ли?

— Разбрах – отговори Хариман.

Започна да се обръща, за да си върви, но Петовски още не беше свършил.

— О, и Хариман?

Репортерът погледна назад.

— Да, господин Петовски?

— Онова повишение от сто долара на седмица, което споменах? Анулирам го със задна дата.

Когато Хариман тръгна да се връща през новинарското помещение, нито един поглед не се вдигна да срещне неговия. Всички бяха прилежно заети с делата си, прегърбени над лаптопа или клавиатурата на персоналния си компютър. Обаче точно когато стигна до вратата, чу как някой започна напевно да декламира: „Ей, богаташи, започнете да се държите както трябва, докато не е станало късно…“.

Д’Агоста мълчаливо следваше Пендъргаст из дома на Антон Озмиян в „Тайм Уорнър Сентър“. Подобно на огромния му кабинет в Долен Манхатън, този голям апартамент с осем бани също беше на практика в облаците. Само гледката беше различна: зад и под тези прозорци вместо нюйоркското пристанище се виждаха умалените като играчки дървета, морави и виещи се алеи на Сентръл Парк. Човек добиваше усещането, че мъжът презира баналността на живота, прекаран на морското равнище.