Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

В самия край на помещението стоеше кожено кресло с висока облегалка с малка масичка за сервиране, на която имаше кристален декантер и чаша за коняк от същия материал. До креслото се виждаше стояща лампа „Тифани“ с абажур от цветно стъкло. Пендъргаст се протегна и дръпна въженцето й. Внезапно помещението беше залято в мека светлина, а шестте закачени на стената глави хвърляха жестоки сенки по тавана.

— Трофейната стая на Озмиян – измърмори тихо Пендъргаст, докато прибираше фенерчето в джоба си.

Д’Агоста преглътна.

— Шантав кучи син! – Не можеше да откъсне очи от празната паметна плоча в края на редицата трофеи. Онази, която е била предназначена за Пендъргаст.

— Да, шантав, но и човек с необикновени криминални умения за проникване през охранителни системи, криене на видно място и почти пълното заличаване на следи. Да вземем например много скъпата силиконова маска, която трябва да е използвал, за да играе ролята на Роланд Макмърфи. Съчетай тези умения с голяма интелигентност, пълно отсъствие на съчувствие и съжаление и наличието на силна амбиция, и ще получиш психопат от най-висок клас.

— Едно нещо не разбирам – каза Д’Агоста. – Как е влязъл в къщата на Кантучи? Искам да кажа, тя беше крепост, а онзи специалист по безопасност Марвин каза, че само служител на „Шарпс & Гънд“ е могъл да мине край всички аларми и контрамерки.

— Не е било толкова сложно за компютърен гений като Озмиян с цял отбор способни хакери. Те са били не само добре платени, някои от тях е изнудвал заради предишни хакерски престъпления. Били са оставени на милостта му в една от най-усъвършенстваните и мощни технологични компании в света. С достъп до всички най-модерни дигитални инструменти. Спомни си само какво направиха той и неговите хора, за да скроят шапката на този репортер Хариман. Дяволска работа. Като имаш на разположение такъв мозъчен тръст, влизането в жилището на Кантучи не е чак толкова трудно.

— Да, звучи логично.

Пендъргаст се обърна, за да излезе.

— Пендъргаст?

Агентът се обърна.

— Да, Винсънт?

— Мисля, че ти дължа извинение.

Агентът въпросително повдигна вежди.

— Бях глупав, отчаяно имах нужда от отговори, а като почнеш от кмета, всички ми скачаха по главата… Хванах се на въдицата на онзи репортер с неговата теория. А след това ти се озъбих, когато се опита да ме предупредиш, че теорията е погрешна…

Пендъргаст вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Скъпи, Винсънт, теорията на Хариман сякаш отговаряше на фактите и беше много привлекателна като цяло. Не само ти се върза. Това е урок за всички ни: нещата не винаги са такива, каквито изглеждат.

— Вярно е. – Д’Агоста хвърли поглед на страховитата редица трофейни глави. – Никога не бих предположил това.

— Това беше и причината нашият отряд по „Поведенчески науки“ да не успее да изработи профила на човека. Защото той не беше, психологически погледнато, сериен убиец. Той беше наистина sui generis .

— Хм, какво значи това?

— Стара латинска фраза. Значи „единствен по рода си“. Клас сам по себе си.

— Трябва да изляза оттук.

Пендъргаст погледна празната плоча и табелката с името си под нея.

— Sic transit gloria mundi – измърмори той отново на латински. След това се обърна и бързо излезе от малката стая на ужасите.

Върнаха се в голямата всекидневна на Озмияновия апартамент с нейните просторни гледки. Д’Агоста отиде при прозореца и задиша дълбоко.

— Ще ми се да не бях виждал някои неща.

— Да си свидетел на злото, значи да си човек.

Пендъргаст застана до него пред прозореца и двамата се загледаха навън в мълчание. Зимният пейзаж на Ню Йорк се беше разстлал под бледожълтото залязващо следобедно слънце.

— По някакъв странен начин това магаре Хариман се оказа прав за онзи един процент, който съсипва нашия град – каза Д’Агоста. – Смешно е, че убиецът също излезе част от тази процент. Поредното свръхбогато и привилегировано копеле, което си доставя удоволствия за сметка на всички останали. Искам да кажа: погледни само това място! Повръща ми се от него: тези арогантни задници с техните мезонети, които се разхождат като лордове в дългите си лимузини, с техните шофьори и икономи… – Гласът му неочаквано пресекна и той почувства как червенина залива лицето му. – О, съжалявам. Знаеш, че нямам предвид теб.

Тогава за първи път, доколкото си спомняше, чу Пендъргаст да се смее.

— Винсънт, не е важно съдържанието на банковата сметка, „а характерът на човека {44} 44 Имам една мечта, че моите четири деца един ден ще живеят в нация, където няма да бъдат преценявани по цвета на кожата им, а според техния характер.“ От реч на М. Л. Кинг, произнесена на 28.08.1963 г. – Б. пр. “, ако мога да перифразирам един мъдър човек. Разделението между богатите и всички останали е фалшива дихотомия. Тя само замъглява истинския проблем: на този свят има много зли хора – бедни и богати . Това е истинското разделение – между онези, които се стремят да правят добро, и онези, които действат само в своя угода. Разбира се, парите увеличават вредата, която богатите могат да причинят, позволявайки им да се перчат със своето богатство, вулгарност и злоупотреби пред всички останали.