Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Нямам представа какво се е случило с дъщерята.

— Естерхази не е често срещано име – обади се Хектор.

— Хрумвало ли ви е да потърсите в Интернет?

Д’Агоста огледа безизразните лица. Не се сещаше за други въпроси, които не биха довели до поредния хор от противоречащи си слухове и безполезни съвети. Осъзна също така – с невяра, – че е леко пиян.

Той стана, като се облегна тежко на бара.

— Какво ви дължа? – обърна се към Майк.

— Трийсет и два и петдесет – дойде отговорът.

Д’Агоста измъкна две двайсетачки от портфейла си и ги сложи на тезгяха.

— Благодаря на всички за помощта – каза той. – Приятна вечер.

— Ей, а какво ще стане с хонорара? – попита Нед.

Д’Агоста спря, след което се обърна.

— Вярно, хонорара. Ще ви дам номера на мобилния си. Ако някой от вас се сети за нещо друго – нещо конкретно, не просто слухове, – да ми звънне. Ако това доведе до резултат, може и да извади късмет. – Той побутна една салфетка към него и написа номера си.

Рибарите му кимнаха; Хектор вдигна ръка за сбогуване.

Д’Агоста вдигна яката си и с несигурни стъпки излезе от бара в щипещия студ на виелицата.

Ню Орлиънс

Дезмънд Типтън обичаше това време на деня повече от всяко друго, когато вратите бяха затворени и заключени, посетителите си бяха заминали и всяко едно нещо си беше на мястото. Това беше тихият период, от пет до осем, преди пиянстващите туристи да нахлуят във Френския квартал като монголските орди на Чингис хан, опустошавайки баровете и джаз клубовете, наливайки се с коктейли „Сазерак“ [20] Един от най-старите коктейли, известен отпреди Гражданската война в Ню Орлиънс, Луизиана. Оригиналната напитка се базира на комбинация от коняк и пелин. – Б.пр. до забрава. Можеше да ги чуе отвън всяка нощ, пиянските им гласове, крясъци и инфантилни кавги, заглушени само донякъде от древните стени на къщата на Одюбон.

Тази вечер специално Типтън беше решил да изчисти восъчната фигура на Джон Джеймс Одюбон, която беше централният експонат и една от причините за посещение след музея. В диорама в естествена големина, големият естествоизпитател седеше в кабинета си край камината със скицник и писалка в ръка, и рисуваше мъртва птица – алена чинка – на една маса. Типтън взе една прахосмукачка и перушинена четка за прах, и прескочи плексигласовата преграда. Започна да чисти дрехите на Одюбон, прокарвайки малката прахосмукачка нагоре-надолу, а после я обърна към брадата и косата, докато смъкваше мръсотията от красивото восъчно лице с четката.

Чу се звук. Той спря и изключи прахосмукачката. Звукът се повтори: чукане по входната врата.

Раздразнен, Типтън натисна бутона и продължи чистенето – само за да чуе по-настоятелно чукане. Това продължаваше почти всяка вечер: пияни слабоумници, които, след като прочетяха табелката за исторически обект, закачена отстрани на вратата, кой знае защо започваха да чукат. Случваше се от години, все по-малко и по-малко посетители през деня, все повече чукане и веселби през нощта. Единственият отдих беше няколкото месеца след урагана.

Поредно настоятелно чукане, отмерено и силно.

Той остави ръчната прахосмукачка, измъкна се иззад преградата и тръгна към вратата на поскърцващите си от артрита, разкривени крака.

— Затворено е! – извика той през дъбовата врата. – Махнете се или ще извикам полицията!

— Я, не сте ли вие, господин Типтън? – дойде глухият глас.

Побелелите вежди на Типтън се вдигнаха от смайване.

Кой можеше да е? Посетителите през деня никога не му обръщаха внимание, докато той усърдно избягваше да влиза в разговори с тях, седейки намусено на бюрото, заровил лице в изследванията си.

— Кой е? – попита Типтън, след като се съвзе от изненадата.

— Може ли да продължим този разговор вътре, господин Типтън? Навън е доста студено.

Типтън се поколеба, след това отключи вратата и видя слаб джентълмен в тъмен костюм, блед като призрак, сребристите му очи блестяха в сумрака на притъмняващата улица. Имаше нещо мигновено разпознаваемо в мъжа, нещо, което не можеше да се сбърка.

— Господин… Пендъргаст ? – осмели се той, почти шепнейки.

— Самият той. – Мъжът влезе вътре, пое ръката на Типтън и се ръкува хладно и кратко.

Типтън само гледаше с немигащи очи.

Пендъргаст посочи посетителския стол срещу бюрото.

— Може ли?

Уредникът побърза да кимне и агентът се настани, прехвърляйки крак връз крак. Типтън мълчаливо седна в своя стол.