Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Скъпи Алойзиъс,

Не знам точно какви неприятности имаш, но в сънищата си виждам , че си – или скоро ще бъдеш – в голяма беда. Много съжалявам. Ние сме за боговете това , което са мухите за палавите момчета – убиват ни за развлечение.

Скоро се прибирам вкъщи. Опитай се да останеш спокоен , всичко е под контрол. А което не е – скоро ще бъде.

Знай, че си в мислите ми. И в молитвите ми, също така – или поне щеше да бъдеш, ако се молех.

Пендъргаст препрочете писмото, мръщейки се.

— Нещо не е наред ли, сър? – попита Морис.

— Не знам. – Пендъргаст остана замислен над съдържанието на писмото още известно време. После го сложи настрана и се обърна към прислужника си. – Но във всеки случай, Морис, се надявам да се присъединиш към мен в библиотеката.

Възрастният мъж спря да чисти масата.

— Сър?

— Мисля, че можем да пийнем по чашка следобедно шери, спомняйки си за старите дни. Изпаднал съм в носталгично настроение.

Това беше необичайна покана и изражението върху лицето на Морис го показа.

— Благодаря, сър. Нека само да свърша с почистването тук.

— Много добре. Ще сляза долу в избата и ще намеря една приятна мухлясала бутилка.

Бутилката бе всъщност много повече от приятна: Идалго Олорозо Виехо VORS. Пендъргаст отпи от чашата си, възхищавайки се на богатите нотки: дървесни и плодови, с послевкус, който сякаш оставаше завинаги върху небцето. Морис седеше на една отоманка от другата страна на стар персийски копринен килим, много изправен и вдървен в униформата си на иконом, в почти комично неудобна поза.

— Харесва ли ви шерито? – попита Пендъргаст.

— Много е изискано, сър – отвърна икономът.

— Да го изпием тогава, Морис – ще помогне да прогоним унинието.

Морис се подчини.

— Искате ли да сложа още една цепеница в камината?

Пендъргаст поклати глава, после се огледа отново,

— Изумително, какъв потоп от спомени ме заля, когато се върнах тук.

— Сигурен съм, че е така, сър.

Пендъргаст посочи към голям глобус, сложен в дървена рамка.

— Например, спомням си, че имах яростен спор с бавачката за това дали Австралия е континент, или не. Тя настояваше, че била само остров.

Морис кимна.

— И изисканият сервиз от порцеланови чинии, който стоеше на рафта на онзи библиотечен шкаф. – Пендъргаст кимна към мястото. – Спомням си деня, когато аз и брат ми разигравахме римското нападение над Силвиум. Бойната обсада, създадена от Диоген, се оказа доста ефикасна. Първият залп се стовари точно върху онзи рафт. – Пендъргаст поклати глава. – Лишиха ни от какао за цял месец.

— Спомням си го изключително ясно, сър – каза Морис, допивайки чашата си. Шерито изглежда започваше да го хваща.

Пендъргаст допълни бързо чашите им.

— Не, не, настоявам – каза той, когато икономът понечи да се възпротиви.

Мъжът кимна и промърмори някаква благодарност.

— Тази стая винаги е била фокусът на къщата – каза Пендъргаст. – Тук проведохме партито, след като завърших с пълно отличие гимназията „Лашър“. И дядо тук упражняваше речите си – спомняте ли си как всички седяхме наоколо, държахме се като публика, ръкопляскахме и свирехме с уста?

— Като да беше вчера.

Пендъргаст отпи поредна глътка.

— Пак тук направихме сватбения прием след венчавката в градината.

— Да, сър. – Острата резервираност до известна степен бе притъпена и Морис сякаш седеше по-естествено на отоманката.

— Хелън също обичаше тази стая – продължи Пендъргаст.

— Наистина.

— Спомням си как често седеше тук вечер – работеше по изследванията си или дремеше над техническите списания.

Тъжна, замислена усмивка премина по лицето на Морис.

Пендъргаст погледна чашата му и кехлибарената течност в нея.

— Можехме да прекараме тук часове наред, без да говорим, просто радвайки се на компанията си един на друг. – Той направи пауза и произнесе небрежно: – Някога говорила ли ви е, Морис, за живота си, преди да ме срещне?

Икономът пресуши чашата си и я остави с изискан жест настрана.

— Не, тя беше доста мълчалива.

— Кой е най-яркият ви спомен за нея?

Морис се замисли за момент.

— Как носи чашата си чай от шипка.

Сега Пендъргаст се усмихна.

— Да, това беше любимият й чай. Все не й стигаше. Библиотеката винаги миришеше на шипки. – Той подуши въздуха. Сега стаята миришеше единствено на прах, влага и шери.

— Боя се, че бях далеч от дома по-често, отколкото е било добре. Често се питах с какво ли се развлича Хелън в тази ветровита стара къща, докато ме няма в града.