Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Понякога пътуваше по работа, сър. Но тя прекарваше много от времето си точно тук — каза Морис. — Вие също й липсвахте.

— Наистина? Тя винаги е изглеждала толкова сдържана.

— Сервирах й тук през цялото време, докато отсъствахте – каза Морис. – Гледаше птиците.

Пендъргаст направи пауза:

— Птиците?

— Знаете, сър. Любимата на брат ви, от преди… преди да се случи онова. Голямата книга с всички репродукции на птици в онова чекмедже ей там. – Той кимна към едно чекмедже в основата на стар шкаф от кестенова дървесина.

Пендъргаст се намръщи.

— Голямата книга с репродукции на Одюбон?

— Същата. Случва се да й донеса чай, а тя дори не е забелязала, че съм там. Седи си и прелиства страниците с часове.

Пендъргаст остави чашата си рязко.

— Говорила ли ви е някога за интереса си към Одюбон? Може би ви е задавала въпроси?

— От време на време, сър. Тя беше очарована от приятелството на прапрадядо ви с Одюбон. Беше мило да види човек, че се интересува толкова от семейството.

— Прадядо Боеций?

— Точно така.

— Кога е било това, Морис? – попита след малко Пендъргаст.

— О, малко след като се оженихте, сър. Тя искаше да види документите му.

Пендъргаст си позволи една замислена глътка.

— Документи? Какви?

— Онези, в чекмеджето под репродукциите. Непрекъснато прелистваше тези стари документи и дневници. Тях, и книгата.

— Казвала ли е защо?

— Предполагам, че се е възхищавала на тези рисунки. Това са толкова прелестни птици, господин Пендъргаст. – Морис отпи от шерито си. – Кажете, не я ли срещнахте там? В къщата на Одюбон на Дофин стрийт?

— Да. На откриване на изложба на Одюбон. Но тя тогава не прояви голям интерес към тях. Каза ми, че е отишла единствено заради безплатното вино и сирене.

— Знаете ги жените, сър. Обичат малките си тайни.

— Така изглежда – отвърна Пендъргаст съвсем тихо.

Рокланд , Мейп

При нормални обстоятелства кръчмата „Морското куче“ би била точно от вида барове, който Винсънт Д’Агоста незнайно защо харесваше: скромна, непретенциозна, бачкаторска и евтина. Но обстоятелствата не бяха нормални. Беше преминал със самолет и с кола през четири града за четири дни; липсваше му Лора Хейуърд; и беше уморен, смъртно уморен, Мейн през февруари не можеше да се нарече очарователен. Последното нещо, което му се искаше в момента, беше да се налива с бира сред тайфа рибари.

Започваше леко да се отчайва. Рокланд се бе оказал улица без изход. Старата къща на Естерхази беше сменила собствениците си безброй пъти, откак семейството се бе изнесло преди двайсет години. От всички съседи само една стара мома изглежда си спомняше семейството – и тя бе затръшнала вратата в лицето му. Вестниците в обществената библиотека не споменаваха и дума за Естерхази, а архивът не пазеше нищо, освен данъчните декларации. Толкова за клюките и слуховете в малкия град.

Така че Д’Агоста се оказа на път към „Морското куче“, охлузена кръчма на самия бряг, където – както го бяха информирали – висяха най-старите моряци. Тя се оказа занемарена, покрита с дървени плочки постройка, сбутана между два склада на кея за търговия с риба. Снежната буря бързо приближаваше, няколко снежинки предвестници изчезнаха във въртопа на водата, вятърът изхвърляше пяна от океана и подмяташе изхвърлените безотговорно парцаливи вестници по скалистия бряг. Защо , по дяволите , съм тук ? – запита се той. Но знаеше отговора – Пендъргаст му го беше обяснил. Боя се, че трябва да отидеш — беше казал той. – Прекалено близо съм. Не ми достига необходимата изследователска дистанция и обективност.

В бара беше тъмно и застоялият въздух миришеше на препържена риба и изветряла бира. Когато очите на Д’Агоста се адаптираха към полумрака, той видя, че посетителите – барманът и четирима редовни клиенти в граховозелени шуби и непромокаеми шапки – са спрели да говорят и го гледат. Явно това бе място, където се събираха едни и същи хора. Поне беше топло, печката за дърва в средата на помещението работеше добре.

Сядайки в отдалечения край на бара, той кимна на бармана и помоли за една Бъдвайзер. Направи се на незабележим и разговорът постепенно се възобнови. От него бързо научи, че и четиримата редовни клиенти са рибари; че риболовът напоследък не върви добре; че риболовът, всъщност, никога не е вървял добре.

Той обхвана с поглед бара, докато отпиваше от бирата си. Декорът – не беше изненадващо – беше напълно морски: челюсти от акула, големи рачешки щипки и снимки на рибарски корабчета покриваха стените, и мрежи с оцветени стъклени топки висяха от тавана. Тежка патина на старост, пушек и мръсотия покриваше всяка повърхност.