Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Изглеждате така, сякаш току-що сте видели призрак – каза Пендъргаст.

— Ами, господин Пендъргаст… – започна Типтън, мислите му препускаха, – аз мислех… мислех, че семейството е загинало… Нямах представа… – изпелтечи той накрая и млъкна.

— Слуховете за моята смърт са силно преувеличени.

Типтън започна да рови в джоба на жилетката на вълнения си костюм, състоящ се от три части, извади носна кърпичка и попи челото си. – Радвам се да ви видя, толкова се радвам… – Поредно попиване.

— Чувството е взаимно.

— Какво ви доведе тук, ако мога да попитам? – Типтън направи усилие да се съвземе. Той беше куратор в къщата на Одюбон от почти петдесет години и знаеше много неща за семейство Пендъргаст. Последното нещо, което бе очаквал, беше да види някой от тях отново, в плът и кръв. Помнеше ужасната нощ на пожара сякаш беше вчера: тълпата, виковете от горните етажи, пламъците, които се извиваха към нощното небе… Макар да беше изпитал леко облекчение, когато оцелелите членове на семейството напуснаха района: Пендъргастови винаги го караха да се страхува, особено онзи странен брат, Диоген. Беше чул слухове, че Диоген е умрял в Италия. Беше чул също, че Алойзиъс е изчезнал. В едно обаче беше сигурен: това бе семейство, обречено на измиране.

— Дойдох да посетя малкия ни имот отвъд улицата. И тъй като бях наблизо, реших да се отбия и да засвидетелствам уважението си към един стар приятел. Как вървят музейните дела в наши дни?

— Имот? Искате да кажете…

— Точно така. Паркингът, където някога беше Рошеноар. Така и не можах да се разделя с него – по сантиментални причини. — Това бе последвано от тънка усмивка.

Типтън кимна.

— Разбира се, разбира се. Колкото до музея, можете да видите, господин Пендъргаст, кварталът се е променил към по-лошо. Нямаме много посетители напоследък.

— Наистина се е променил. Колко приятно е да видя, че къщата-музей Одюбон си е все същата.

— Опитваме се да я поддържаме.

Пендъргаст стана и сплете ръце на гърба си.

— Имате ли нещо против? Разбирам, че е затворено в момента, но все пак бих искал да направя една обиколка. В името на старите времена, тъй да се каже.

Типтън стана припряно.

— Разбира се. Моля ви да ме извините за диорамата на Одюбон, тъкмо я почиствах. – Той изглеждаше покрусен, когато видя, че е оставил прахосмукачката в скута на Одюбон, с подпряна на ръката му четка от перушина, сякаш на шега се бе опитал да изтипоса великия мъж като чистачка.

— Спомняте ли си – каза Пендъргаст – изключителната изложба, която подредихте преди петнайсет години, за която ви бяхме дали назаем нашето издание?

— Разбира се.

— Беше доста тържествено откриване.

— Така беше. – Типтън си спомняше всичко много добре: стреса и ужаса от разглеждащите тълпи от хора, които се мотаеха с чаши вино в ръка из залата. Беше красива лятна вечер с пълна луна, но той бе прекалено изтормозен, за да й обърне внимание. Това бе първата и последната специална изложба, която някога бе подреждал.

Пендъргаст се плъзна към задните стаи, надничайки в стъклените шкафове със снимки, рисунки и препарирани птици, спомените на Одюбон, писмата и скиците. Типтън го последва отзад.

— Знаете ли, че точно тук се запознах с жена ми? На самото откриване.

— Не, господин Пендъргаст, не знаех. – Типтън се почувства неловко. Пендъргаст изглеждаше странно въодушевен.

— Съпругата ми – Хелън – сигурно и тя се е интересувала от Одюбон?

— Да, съвсем определено.

— Посещавала ли е… музея след това?

— О, да. И преди, и след това.

— Преди ?

Остротата на въпроса сепна Типтън.

— Ами да. Тя често идваше и си отиваше, работеше над нейното изследване.

— Нейното изследване – повтори Пендъргаст. – И това е било дълго преди да се срещнем, така ли?

— Най-малко шест месеца преди откриването. Може и повече. Тя беше прекрасна жена. Бях шокиран, когато чух…

— Точно така – дойде отговорът, прекъсвайки го. После мъжът сякаш омекна или поне се взе в ръце. Този Пендъргаст е странен тип , помисли си Типтън, точно както и другите . Ексцентричността беше нещо напълно в реда на нещата в Ню Орлиънс, градът беше известен с нея – но това бе нещо съвсем различно.

— Никога не съм знаел особено много за Одюбон – продължи Пендъргаст – И така и никога в действителност не разбрах напълно тези нейни изследвания. Вие помните ли ги?

— Малко – каза Типтън. – Тя се интересуваше от времето, прекарано от Одюбон тук през 1821-ва година с Луси.