Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— И си срещнал Хелън в музея на Одюбон от другата страна на улицата?

Пендъргаст кимна.

— Години преди това им бях дал назаем двутомника ни за една изложба, и бях поканен на откриването. Винаги страстно са искали да сложат ръка на семейния ни екземпляр, който моят прапрадядо си бил изписал директно от Одюбон [18] Джон Джеймс Одюбон е прочут орнитолог, художник и писател. Роден през 1785 г. в Хаити като незаконен син на камерисрка-креолка и френския генерал Жан Одюбон. Живее първо във Франция, после – в Америка. Обикаля Новия свят и описва над 500 вида птици в седемтомния албум „Птиците в Америка“, издадени в Лондон между 1827 и 1835 г. в тираж по 119 екземпляра, само за приятели. Днес всеки екземпляр от уникалното издание струва над 8 млн. долара. – Б.пр. . – Пендъргаст млъкна, лицето му изглеждаше призрачно на острата светлина на паркинга. – Когато влязох в малкия музей, веднага видях една млада жена в залата, която ме гледаше.

— Любов от пръв поглед? – попита Д’Агоста.

Вампирската полуусмивка се върна.

— Сякаш светът внезапно изчезна, никой не съществуваше. Тя беше във висша степен забележителна. Облечена в бяло. Очите й бяха толкова сини, че клоняха към индигово, с виолетови пръски. И най-необичайното у нея – всъщност, в целия ми опит – уникално. Тя тръгна право към мен и се представи, хващайки ръката ми още преди да съм се съвзел… – Той се поколеба. – У Хелън никога не е имало престорена свенливост, никаква преструвка изобщо; тя беше единственият човек, на когото можех да вярвам безусловно.

Гласът на Пендъргаст стана хриплив и той млъкна. След това продължи.

— Освен, може би, на теб, скъпи ми Винсънт.

Д’Агоста се сепна от тази неочаквана фраза, отправена към него.

— Благодаря.

— Какви глупости дрънкам – каза Пендъргаст рязко. – Отговорите лежат в миналото, но това не значи, че трябва да му се отдаваме. И въпреки това смятам, че беше полезно за нас – за двама ни – да започнем от това място.

— Да започнем – повтори Д’Агоста. После се обърна: – Кажи ми, Пендъргаст…

— Да?

— Като заговорихме за миналото, има нещо, което ме озадачава. Защо са си дали – които да са били те — целият този труд?

— Не съм сигурен, че те разбирам.

— Да се сдобият с обучен лъв. Да организират смъртта на немския фотограф, за да прилъжат теб и Хелън в лагера.

Да купят всички онези хора. Това изисква много време и пари. И е отвратително сложен заговор. Защо просто не са инсценирали отвличане или автомобилна катастрофа тук, в Ню Орлиънс? Имам предвид, че би било много по-лесно да… – Гласът му пресекна.

Известно време Пендъргаст не отговори. После бавно кимна.

— Точно така. Много любопитна мисъл. Но не забравяй, че нашият приятел Уисли каза, че един от конспираторите, когото чул да говори, бил немец. И че туристът, когото лъвът нападнал първо, също е бил немец. Може би първото убийство е било нещо повече от разсейване на вниманието.

— Бях го забравил – промърмори Д’Агоста.

— И ако е така, усилията и разходите стават по-оправдани. Но нека оставим тази мисъл за по-късно, Винсънт. Убеден съм, че първата ни стъпка трябва да бъде насочена към това да научим повече – ако можем – за самата Хелън. – Той бръкна в джоба си и извади сгънат лист, който подаде на Д’Агоста.

Д’Агоста го разгъна. С елегантния почерк на Пендъргаст беше написано:

Микеник стрийт, № 214

Рокланд, Мейн

— Какво е това? – попита Д’Агоста.

— Миналото, Винсънт – адресът, на който тя е израснала. Това е следващата ти задача. Моята… се намира тук.

Имението „Пенумбра“

— Ще желаете ли още една чаша чай, сър?

— Не, благодаря, Морис. – Пендъргаст погледна остатъците от ранна вечеря – сакътъш [19] Ястие от зелен боб и млечна царевица. – Б.пр. , грах и шунка със сос от уиски – с възможно най-голямото удоволствие, което би могъл да изобрази. Извън високите прозорци на дневната здрачът беше започнал да се сгъстява сред бучиниша и кипарисите, и някъде в сенките един присмехулник извиваше дълги и заплетени погребални трели.

Пендъргаст попи ъгълчетата на устата си с бяла ленена кърпа, след което стана от масата.

— Сега, след като се нахраних, питам се дали бих могъл да погледна писмото, което дойде за мен днес следобед.

— Разбира се, сър. – Морис излезе от стаята в коридора и се върна след малко с един плик. Беше доста смачкан и се виждаше, че е бил преадресиран повече от веднъж. Ако се съдеше по пощенската марка, бяха изминали почти три седмици, докато стигне най-сетне до него. Дори да не беше познал елегантния, старомоден почерк, китайските печати бяха разкрили подателя: Констанс Грийн, неговата повереница, която понастоящем живееше в отдалечен манастир в Тибет с новородения си син. Той разряза плика с ножа си, извади единствения лист отвътре и започна да чете.