Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Д’Агоста забеляза нещо много близко до изненада върху лицето на агента от ФБР, бързо скрита.

Надвисна кратка тишина, преди Пендъргаст да заговори отново:

— Има ли нещо, което можеш да добавиш за живота на Хелън през годините непосредствено преди да ме срещне?

— Беше много заета с работата си. Това беше също така период, в който се занимаваше усърдно със скално катерене. Прекарваше почти всеки уикенд в Гънкс.

— Гънкс?

— Планините Шонгънк. Тогава живееше в Ню Йорк. Пътуваше много. Отчасти заради „Доктори с крила“, разбира се – Бурунди, Индия, Етиопия. Но отчасти и заради приключението. Още си спомням как я заварих един следобед – трябва да е било… о, преди петнайсет, шестнайсет години. Приготвяше се трескаво за път, щеше да ходи в Ню Мадрид.

— Ню Мадрид? – повтори Пендъргаст.

— Ню Мадрид, Мисури. Не ми каза защо отива – каза, че само съм щял да се смея. Тя можеше да бъде много потайна по някакъв свой начин. Но ти трябва да го знаеш по-добре от всекиго другиго, Алойзиъс.

Д’Агоста хвърли таен поглед към Пендъргаст. Тогава значи са двама , помисли си той. Не можеше да си представи някой по-потаен, по-неохотен да споделя мислите си, от Пендъргаст.

— Иска ми се да можеше да ти помогна повече. Ако си спомня фамилното име на онова старо гадже, ще ти се обадя.

Пендъргаст се изправи.

— Благодаря ти, Джъдсън. Беше много любезно да ни приемеш. Съжалявам, че трябваше да научиш истината по този начин. Боя се, че… ами, просто не разполагах с време, за да ти го съобщя по-деликатно.

— Разбирам.

Докторът ги проследи как минават по коридора и влизат във фоайето.

— Почакайте – започна той, но после се поколеба, застанал на полуотворената врата. За миг маската на стоицизъм се смъкна и Д’Агоста видя красивото му лице да се разкривява от смесица от емоции. Какво беше? Открита ярост? Страдание? Опустошение? – Чу какво ти казах преди малко. Искам да… Аз трябва …

— Джъдсън – каза бързо Пендъргаст, хващайки ръката му – Трябва да ме оставиш да се справя с това. Разбирам мъката и гнева, които изпитваш, но трябва да ме оставиш аз да се справя.

Джъдсън се намръщи и разтърси кратко ръката му.

— Познавам те – продължи Пендъргаст, гласът му беше любезен, но твърд. – Трябва да те предупредя – не вземай закона в свои ръце. Моля те.

Естерхази си пое дълбоко дъх, после още веднъж, без да отговори. Накрая Пендъргаст му кимна леко и излезе във вечерта.

След затварянето на вратата Естерхази остана в тъмното входно фоайе, все още задъхан, в продължение на може би още пет-шест минути. Когато най-после овладя ужасния си гняв и шок, се обърна и се върна бързо в кабинета. Отиде право до шкафа с оръжия, отключи го, завъртайки ключа два пъти във вълнението си. Прокара ръцете си по красиво лакираните пушки, после избра една: Холанд&Холанд Роял Делукс .470 нитро експрес, с направен по поръчка визьор Леополд VX-III. Извади я от шкафа, прехвърли я няколко пъти в ръцете си, които още трепереха, след което я върна обратно и грижливо заключи.

Пендъргаст може и да приказваше всички онези приказки за правилата на закона, но фактът беше, че е настъпило време да хване нещата в свои ръце. Защото Джъдсън Естерхази беше научил, че единственият начин да се направи нещо правилно, е да го направиш сам.

Ню Орлиънс

Пендъргаст зави с Ролс ройса към частния паркинг на Дофин стрийт, ярко осветен от натриевите лампи. Служителят, мъж с дебели уши и големи торбички под очите, спусна бариерата след тях и подаде на Пендъргаст талон, който агентът мушна в сенника.

— В дъното вляво, трийсет и девето място – извика със силен акцент мъжът. Той погледна Ролса с изпъкналите си очи. – Сега, като си помисля, по-добре идете на трийсет и второ – по-голямо е. А не отговаряме за щети. Ако искате, идете на паркинга в ЛаСал на Тулуза, те поемат щетите.

— Благодаря, предпочитам този.

— Настанете се.

Пендъргаст прекара тежката кола през тесния проход и спря на указания номер. Двамата излязоха. Мястото беше голямо, но действаше клаустрофобично, заобиколено от всички страни от разнородна група стари сгради. Беше мека зимна нощ и въпреки изключително късния час, групи млади мъже и жени, някои с пластмасови чаши пенеста бира в ръцете, можеха да бъдат видени да се мотаят по тротоара, да си подвикват един на друг, да се смеят и да вдигат шум. От отвъдната улица към паркинга се носеше глуха глъчка, смесица от викове и крясъци, клаксони на коли и Диксиленд джаз.