Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Винсънт – каза той. – Имаме да гоним самолет.

Замбия

Усмихнатият, с редки зъби мъж, който ги чакаше на мръсната писта, беше нарекъл колата Ленд роувър. Това определение, помисли си Д’Агоста, докато се държеше с всички сили, беше повече от щедро. Каквото и да е било, това чудо едва ли заслужаваше да се нарече автомобил сега. Нямаше прозорци, нямаше покрив, радио, нито предпазни колани за седалките. Двигателят беше закрепен към рамата с оплетено кълбо тел. Той можеше да види изровения път отдолу през гигантските ръждясали дупки в шасито.

Зад волана Пендъргаст – пременен в риза и панталони в цвят каки и нахлупил шапка за сафари „Тили“ – заобиколи една голяма дупка в шосето, само за да улучи друга по-малка. Д’Агоста подскочи в седалката при удара. Той изскърца със зъби и стисна още по-здраво дръжката. Ама че гадна работа , помисли си той. Беше прогизнал от пот, имаше прах в очите, ушите, носа, косата и във всяка пролука, която дори не бе подозирал, че има. Помисли си дали да не помоли Пендъргаст да намали, но после се отказа. Колкото повече се приближаваха до мястото на смъртта на Хелън, толкова по-мрачен ставаше агентът.

И все пак той намали малко, когато влязоха в някакво село – поредната жалка групичка колиби от пръчки и спечена кал, нажежени от обедното слънце. Нямаше електричество, един-единствен обществен кладенец стърчеше в средата на самотен кръстопът. Свине, деца и пилета се шляеха безцелно из прахоляка.

— А аз си мислех, че в Южен Бронкс е зле – промърмори Д’Агоста по-скоро на себе си, отколкото на Пендъргаст.

— До лагера Кингазу има още шестнайсет километра – бе отговорът на Пендъргаст, когато натисна отново газта.

Уцелиха друга дупка в пътя и Д’Агоста отново жестоко се тръсна в седалката. Двете ръце го смъдяха от ваксините, главата му се пръскаше от слънцето и вибрациите. Единственото безболезнено нещо, което му се беше случило през последните трийсет и шест часа, беше телефонният разговор с шефа му, Глен Степълтън. Капитанът беше одобрил излизането му в неплатен отпуск почти без въпроси. Изглеждаше едва ли не облекчен да види Д’Агоста да се маха.

След половин час бяха в лагера Кингазу. Когато Пендъргаст спря колата на импровизирания паркинг зад горичката от колбасови дървета [16] Вечнозелени дървета с височина до 20 метра, с гладка сива кора. Плодовете им приличат на наденици, откъдето идва и името им. – Б.пр. , Д’Агоста огледа кокетния лагер за любителите на фото-сафари: безукорните тръстикови и сламени колиби, големите брезентови структури с надписи „Палатка за хранене“ и „Бар“, дървените пътеки, свързващи сградите една с друга, ленените павилиони, подслонили удобни шезлонги, върху които дремеха дузина дебели и щастливи туристи с увесени около вратовете камери. По контурите на покривите бяха закачени нанизи с малки крушки. Един генератор бръмчеше в саваната. Всичко беше направено в ярки – почти крещящи – цветове.

— Направо като в Дисниленд – подхвърли Д’Агоста, измъквайки се от колата.

— Сериозно се е променило за дванайсет години – отвърна Пендъргаст с равен глас.

Останаха така за момент, неподвижни, без да говорят, в сянката на дърветата. Д’Агоста вдъхна ароматния мирис на горящо дърво, горчивия дъх на смачкана трева и – едва доловимо – земна, животинска миризма на мускус, която не би могъл да идентифицира. Бръмченето на насекоми се смесваше с други звуци: воя на генераторите, гукането на гълъби, неуморния ромон на близката река Луангва. Д’Агоста крадешком хвърли поглед към Пендъргаст: агентът се беше изгърбил, сякаш под тежестта на ужасно бреме; очите му блестяха с пламъка на обсебен от духове човек и – докато поглъщаше с очи сцената с някаква странна смесица от копнеж и ужас – едно мускулче на бузата му леко потрепваше. Трябва да беше осъзнал, че е наблюдаван, защото бързо се съвзе, изправи рамене и приглади жилетката си за сафари. Но странният блясък не напусна очите му

— Последвай ме – рече той.

Пендъргаст отмина павилионите и шатрата за хранене, и се отправи към една по-малка постройка, отделена от останалия лагер в малка гора близо до бреговете на Луангва. Един слон стоеше до колене в тинята на реката. Докато Д’Агоста гледаше, животното загреба вода с хобота си и я изля върху гърба си, после вдигна набръчканата си глава и издаде пронизителен тръбен звук, който моментално заглуши бръмченето на насекомите.

Малката постройка очевидно беше административният център на лагера. Състоеше се от външен офис, в момента празен, и вътрешен офис, зает от сам мъж, който седеше зад бюро и пишеше усърдно в някакъв бележник. Беше към петдесетгодишен, слаб и жилав, с обезцветена от слънцето руса коса и силно загорели ръце.