Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Хей!

Пореден изстрел и един куршум издумка отстрани на джипа, вдигайки облак стружки от пълнежа на тапицерията. Д’Агоста погледна иззад гумите към къщата с пистолет в ръка. Къде, по дяволите, беше отишъл Пендъргаст?

Той се дръпна назад и примига, когато чу трети изстрел да рикошира в стоманената рамка на джипа. Исусе, не можеше просто така да си стои тук като мишена в стрелбище. Изчака четвърти изстрел да прелети над главата му, после надигна глава над бронята на колата, целейки се с оръжието си, докато стрелецът се снишава зад перилата. Канеше се да натисне спусъка, когато видя Пендъргаст да излиза от храстите под верандата. Със забележителна скорост той прескочи перилата, събори стрелящия африканец със свиреп удар във врата, и насочи четирийсет и петкалибровото си оръжие към другия прислужник. Онзи бавно вдигна ръце.

— Сега можеш да дойдеш, Винсънт – извика Пендъргаст като взе оръжието, което лежеше отстрани до стенещото тяло.

Откриха Уисли в мазето за плодове. Когато се приближиха до него, той стреля със „слонската пушка“, но не уцели — от многото пиене или от страх — и откатът го просна. Преди да успее да стреля отново, Пендъргаст се втурна напред, затисна пушката с крак и подчини Уисли с два бързи силни удара в лицето. Вторият удар попадна в носа на Уисли и от него бликна кръв, опръсквайки бялата му колосана риза. Пендъргаст бръкна във вътрешния си джоб, измъкна една кърпичка и му я подаде. После го хвана за рамото и го изблъска от мазето нагоре по стъпалата към верандата, където го пусна обратно в ратановия стол.

Двамата прислужници още стояха там, сякаш онемели. Д’Агоста им махна с пистолета си.

— Отдалечете се на сто ярда по пътя – каза той. – Стойте така че да можем да ви виждаме, с вдигнати ръце.

Пендъргаст мушна своя „Лес Байер“ в колана си и се изправи пред Уисли.

— Благодаря за топлото посрещане – каза той.

Уисли притисна кърпичката към носа си.

— Сигурно съм ви взел за някого другиго. – Д’Агоста си помисли, че акцентът му е австралийски.

— Напротив, поздравявам ви за изключителната ви памет. Мисля, че имате нещо да ми кажете.

— Нямам какво да ти кажа, друже.

Пендъргаст скръсти ръце.

— Ще ви попитам само веднъж: кой организира смъртта на жена ми?

— Не знам за какво говорите – дойде глухият отговор.

Пендъргаст погледна надолу към мъжа и устните му се изкривиха.

— Нека ви обясня нещо, господин Уисли – каза той след малко. – Мога да ви уверя, без ни най-малка вероятност за грешка, че ще ми кажете онова, което искам да знам. Степента на унижение и неудобство, които ще изтърпите, преди да ми кажете, е избор, който можете да направите свободно.

— Разкарай се.

Пендъргаст гледаше потящия се разкървавен мъж в стола. После, като се наведе напред, той издърпа Уисли на крака.

— Винсънт – произнесе той през рамо, – придружи господин Уисли до колата ни.

Като притисна дулото към гърба му, Д’Агоста го избута към джипа и го принуди да влезе и да седне на пасажерската седалка, след което сам седна отзад, избръсквайки останките от седалката. Пендъргаст запали двигателя и подкара към пътеката покрай смарагдовата трева и ярките цветя, покрай двамата прислужници – които стояха неподвижни като статуи – и влезе в джунглата.

— Къде ме водите? – поиска да знае Уисли, когато завиха и къщата изчезна от поглед.

— Не знам – отвърна Пендъргаст.

— Какво имате предвид с това „ не знам“? – Гласът на Уисли прозвуча сега малко по-уверено.

— Отиваме на сафари.

Продължиха да пътуват, без да бързат в продължение на петнайсет минути. Високата трева даде път на саваната и широка, с шоколадовокафяв цвят река, която изглеждаше прекалено ленива, за да тече. Д’Агоста видя два хипопотама, които пръхтяха край речните брегове и голямо ято подобни на щъркели птици с тънки жълти крака и огромен размах на крилете, които се вдигаха като бял облак от водата. Слънцето беше започнало да се спуска към хоризонта и свирепата горещина на пладнето стихваше.

Пендъргаст дръпна крака си от педала за газта и остави колата да се спуска, докато спре в тревясалия банкет.

— Мястото ми се вижда добро – каза той.

Д’Агоста се огледа объркан. Изгледът тук беше малко по-различен от пейзажа, през който бяха пътували последните седем-осем километра.

След което замръзна. На четвърт миля от реката той видя стадо лъвове, които глозгаха един скелет. Златно-пясъчната им козина ги правеше трудно различими на фона на ниското пасище.