Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Къде отиваме? – изпъхтя той.

— На пасището… Където… – Той не довърши изречението.

Д’Агоста преглътна.

— Окей, разбира се. Води.

Пендъргаст спря рязко и се обърна. На лицето му бе застинало изражение, каквото Д’Агоста никога преди не беше виждал – горест, съжаление и безкрайна умора. Той прочисти гърлото си, после заговори с нисък глас.

— Много съжалявам, Винсънт, но това трябва да го направя сам.

Лейтенантът си пое дълбоко дъх с облекчение.

— Разбирам.

Пендъргаст го фиксира за миг с бледите си очи. Кимна веднъж. После се обърна и тръгна вдървено и решително към саваната, изчезвайки почти мигновено в плътната сянка под дърветата.

Очевидно всички знаеха къде е „чифликът“ на Уисли. Намираше се в края на добре поддържана отсечка от черен път върху плавно спускащ се хълм, в горите северозападно от водопадите Виктория. Всъщност – когато Пендъргаст спря грохналото возило точно на последния завой на пътя – Д’Агоста си помисли, че май чува водопадите: нисък, далечен тътен, който по-скоро се усещаше с кожата, отколкото със слуха.

Той погледна Пендъргаст. Пътуването от лагера Кингазу им отне часове и през цялото това време агентът едва ли бе произнесъл и пет думи. Искаше му се да го попита какво все пак беше научил по време на разследването си в саваната, но очевидно не беше моментът. Когато бе готов да говори за това, той щеше да го направи.

Пендъргаст забави на завоя и сградата изпълни полезрението им: прекрасна стара колониална къща, боядисана в бяло, с четири дебели колони и закрита веранда. Строгите линии бяха смекчени от грижливо гледани храсти: азалия, чемшир, бугенвилея. Целият парцел – може би пет-шест акра – изглежда е бил продаден на едро, отрязан от околната джунгла. Пред тях се изви смарагдовозелена морава, обсипана от най-малко половин дузина цветни лехи, пълни с рози с всякакви възможни цветове. Като се изключи почти флуоресцентният блясък на цветята, спретнатото имение не би изглеждало не на място в Гринуич или Скарсдейл. Д’Агоста си помисли, че вижда някакви хора на верандата, но от това разстояние не би могъл да ги различи.

— Явно старият Уисли добре се е подсигурил – промърмори той.

Пендъргаст кимна, бледите му очи се бяха фокусирали върху къщата.

— Онзи тип, Рейти, спомена за момчетата на Уисли – продължи Д’Агоста. – Как стои въпросът със съпругата? Смяташ ли, че е разведен?

Пендъргаст се усмихна смразяващо.

— Сигурен съм, че Рейти е имал предвид нещо напълно различно.

Той продължи с колата бавно по пътеката към мястото за обръщане пред къщата, където спря и изключи двигателя. Д’Агоста погледна към верандата. Един набит мъж към шейсетте седеше във великолепен стол от ракита, вдигнал крака на дървен стол. Беше облечен в бял ленен костюм, който правеше месестото му лице да изглежда още по-червендалесто, отколкото беше. Тънък кръг червена коса, като монашеска тонзура, увенчаваше главата му. Мъжът отпи от висока чаша със студено питие, после я остави тежко на една маса, близо до полупразна кана със същата напитка. От двете му страни стояха африканци на средна възраст, мършави на вид в широките си избелели ризи. Единият бе прехвърлил през ръката си келнерска кърпа; другият държеше вентилатор, закрепен към дълга дръжка, и го размахваше бавно над ратановия стол.

— Това ли е Уисли? – попита Д’Агоста.

Пендъргаст бавно кимна.

— Не е остарял добре.

— А тези двамата – дали това са неговите „момчета“?

Пендъргаст отново кимна.

— Сякаш това място тепърва ще влиза в двайсети век – да оставим двайсет и първия.

След което – бавно, съвсем бавно – той излезе от колата, обърна лице към къщата и се изправи в целия си ръст.

На верандата Уисли примига веднъж, дваж. Местеше очи от Д’Агоста към Пендъргаст, отворил уста да заговори. Но изражението му замръзна, когато се взря в агента от ФБР. Смущението бе заменено от ужас в мига, в който го позна. Като изруга, мъжът рязко се изправи от стола, събаряйки чашите. Взе една пушка за слонове, подпряна на дървената ламперия, отвори мрежата на вратата и изхвърча от къщата.

— Не може да стане по-виновен от това – каза Д’Агоста.

— Аз не… о, по дяволите.

Двамата прислужници не се виждаха под перилата на верандата. Чу се изстрел и зад тях изригна струя пръст.

Те се хвърлиха зад колата.

— Какво става, мамка му? – измърмори Д’Агоста и затърси с ръка пистолета си.

— Стой където си и се наведи. – Пендъргаст скочи и затича.