Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Мъжът вдигна поглед, когато ги чу да приближават.

— Да, какво мога…? – Думите замряха в гърлото му, когато видя Пендъргаст. Явно беше очаквал да види някого от гостите.

— Кои сте вие? – попита той, ставайки.

— Казвам се Ъндърхил – каза Пендъргаст. – А това е приятелят ми, Винсънт Д’Агоста.

Мъжът ги огледа в отговор.

— Какво мога да направя за вас? – Д’Агоста си помисли, че има вид на човек, който не приема много неочаквани посетители.

— Мога ли да ви попитам за името? – поиска да знае Пендъргаст.

— Рейти.

— Приятелят ми и аз бяхме тук на сафари преди дванайсет години. Случи се пак да се върнем в Замбия – на път към ловния лагер Мганди – и си помислихме, че можем да се отбием. – Той се усмихна хладно.

Рейти погледна през прозореца към импровизирания паркинг.

— Мганди, казвате?

Пендъргаст кимна.

Мъжът изсумтя и протегна ръка.

— Съжалявам. С всички тези престъпления напоследък, нападения на бунтовници и какво ли не, човек става малко неспокоен.

— Разбираемо.

Рейти посочи към два изтъркани дървени стола пред бюрото.

— Заповядайте, седнете. Да ви почерпя с нещо?

— Бира би било добре – изстреля мигновено Д’Агоста.

— Разбира се. Минутка. – Мъжът изчезна, връщайки се почти веднага с две бутилки бира „Моузи“. Д’Агоста взе едната, промърмори благодарностите си и отпи освежаваща глътка.

— Вие ли сте концесионерът на лагера? – попита Пендъргаст, докато мъжът сядаше на стола си.

Рейти поклати глава.

— Аз съм администраторът. Човекът, когото търсите, е Фортнъм. Само че е още навън с тазсутрешната група.

— Фортнъм. Ясно. – Пендъргаст огледа офиса. – Предполагам, че е имало много промени в персонала за времето, откакто бяхме тук. Целият лагер изглежда съвсем различно.

Рейти се усмихна безрадостно.

— Трябва да се равняваме с конкуренцията. Днес клиентите ни изискват удобство в допълнение към сигурността.

— Разбира се. И все пак, колко неприятно, нали, Винсънт? Надявахме се да видим някои познати лица.

Д’Агоста кимна. Беше се наложило да поеме пет глътки, само за да отмие праха от гърлото си.

Пендъргаст си даде вид, че се замисля за момент.

— Ами Алистър Уокинг? Още ли е окръжен комисар?

Рейти отново поклати глава.

— Умря преди време. Чакай да видим, трябва да е било преди около десет години.

— Сериозно? Какво се е случило?

— Ловен инцидент – отвърна администраторът. – Избирали слонове за убиване и Уокинг отишъл с другите да гледа. Изстрел в гърба по грешка. Гадна история.

— Колко жалко – каза Пендъргаст. – А сегашният концесионер на лагера е Фортнъм, казвате? Когато бяхме на сафари беше Уисли. Гордън Уисли.

— Още е тук – каза Рейти. – Пенсионира се по-миналата година. Говори се, че си живеел като цар от онази негова ловна концесия близо до водопадите Виктория. Момчетата само чакат заповедите му.

Пендъргаст се обърна към Д’Агоста.

— Винсънт, помниш ли името на онзи оръженосец?

Д’Агоста прие замислен вид и каза, че не си спомня.

— Почакай, сетих се! Уилсън Ниала. Някакъв шанс да минем да го поздравим, господин Рейти?

— Уилсън почина през пролетта. Тропическа треска. – Рейти се намръщи. – Момент само. Оръженосец ли казахте?

— Жалко. – Пендъргаст се размърда в стола си. – А следотърсачът ни? Джейсън Мфуни.

— Никога не съм чувал за него. Освен това този вид помощници идват и напускат толкова бързо. Но вижте, за какъв оръженосец говорите? Ние тук в Кингазу имаме само фотографски експедиции.

— Както казах – това беше паметно сафари. – Чувайки Пендъргаст да произнася „паметно“, Д’Агоста усети да го полазват студени тръпки въпреки горещината.

Рейти не отговори. Още се мръщеше.

— Благодарим ви за гостоприемството. – Пендъргаст се изправи и Д’Агоста направи същото. – Казвате, че ловната концесия на Уисли била близо до водопадите Виктория? Има ли си име?

— Улани стрийм. – Рейти също стана. Първоначалното му подозрение изглежда се беше възвърнало.

— Имате ли нещо против да хвърлим поглед наоколо?

— Щом искате – отговори Рейти. – Само не безпокойте гостите.

Вън от административната сграда Пендъргаст спря, огледа се наляво и надясно, сякаш да се ориентира. Поколеба се малко. След това, без да каже дума, тръгна по добре утъпканата пътека, която излизаше от лагера. Д’Агоста побърза да го догони.

Слънцето печеше безжалостно и жуженето на насекомите се засили. От едната страна на пътеката имаше гъсталак от храсти и дървета; от другата беше река Луангва. Д’Агоста усети чуждата риза в защитен цвят да залепва влажна върху гърба и раменете му.